Майкъл Конъли - Черното ехо

Уиш забави крачка и спря пред входа на един магазин за спортни стоки. Бош видя на витрината фигури на манекени, облечени в убито зелени шорти и фланелки за бягане. Миналогодишната мода продаваше и днес. Уиш погледа облеклата известно време, после продължи, без да спира, докато не стигна театралния район. Влезе в бар-грила на Стратън.

Бош продължи да върви от другата страна на улицата, подмина ресторанта, без да поглежда натам, и стигна до следващия ъгъл. Спря пред „Бруин“, под козирката на стария театър, и погледна назад. Не беше излязла. Той си помисли дали ресторантът нямаше заден изход. Погледна часовника си. Беше малко рано за обяд, но тя може би искаше да избегне навалицата. А може би обичаше да се храни сама. Хари пресече улицата и застана под брезентовия навес на театър „Фокс“. Оттам можеше да гледа през витрината вътре в ресторанта, но не видя Уиш. Мина през паркинга до ресторанта излезе на задната уличка. Видя, че отзад имаше и друга врата за посетители. Дали го беше забелязала и беше използвала задната врата, за да се изплъзне? Отдавна не беше следил някого сам, но не вярваше да го е забелязала. Той зави по малката уличка отзад и влезе в ресторанта.

Еленър Уиш седеше сама в едно от облицованите с дърво сепарета покрай дясната стена на ресторанта. Като всяко предпазливо ченге, тя беше седнала с лице към входната врата, затова не забеляза Бош, докато той не седна срещу нея. Хари взе менюто, което тя току-що беше прегледала и оставила върху масата.

– Не съм идвал тук – рече той. – Добро ли е мястото?

– Какво значи това? – почти извика тя и върху лицето й се изписа изненада.

– Ами не знам, просто си помислих, че може да се нуждаете от малко компания.

– Да не сте ме следили? Следили сте ме.

– Най-малкото сега започвам. Знаете, че направихте грешка горе в службата. Изиграхте го много слабо. Аз идвам с единствената следа от девет месеца насам, а вие ми заговорихте за инстанции и прочие глупости. Нещо не беше наред в цялата работа, обаче не разбирах какво. Сега вече знам.

– За какво говорите? Няма значение, не искам да зная.

Тя понечи да се измъкне от сепарето, но Бош се пресегна през масата и я хвана здраво за китката. Кожата й беше топла и влажна от дългото ходене. Тя спря, обърна се и го прониза с кафявите си очи, толкова горещи и гневни, че можеше с поглед да издълбае името му върху надгробен камък.

– Пусни ме – рече Уиш с глас, който все още контролираше, но в него се прокрадва една нотка на слабост, показваща ясно, че скоро можеше да изгуби контрол. Той я пусна.

– Не си тръгвай. Моля те – рече Хари. Тя се поколеба за момент и Бош реши да действа бързо. – Всичко е наред – продължи той. – Разбирам причината за всичко това, студеното посрещане и тъй нататък. И трябва да призная, че беше изиграно добре. Не мога да те виня за нищо.

– Бош, чуй ме, нямам представа за какво говориш. Мисля…

– Разбрах, че вече си знаела за Медоус, за тунелите и всичко останало. Ти си иззела неговото военно досие, иззела си и моето, а сигурно си иззела и досиетата на всички „плъхове“, които са се измъкнали от Виетнам живи. Сигурно има нещо, което свързва тази работа в „Уестленд Банк“ с тунелите от едно време.

Тя го погледа известно време и тъкмо беше готова да заговори, когато се приближи една сервитьорка с бележник и молив.

– Засега само едно черно кафе и чаша минерална вода. Благодаря. – Бош изрече това, преди Уиш или сервитьорката да успеят да кажат нещо. Момичето се отдалечи, записвайки в движение поръчката.

– Мислех, че си сметанено-захарно ченге – каза Уиш.

– Само когато хората се опитват да отгатнат какъв съм.

Погледът й поомекна, но съвсем малко.

– Виж какво, детектив Бош, не знам откъде си научил това, което казваш, че знаеш, или мислиш, че знаеш, но няма да обсъждам случая в „Уестленд Банк“. Същото ти казах и в Бюрото. Не мога да го направя. Съжалявам наистина.

– Май би трябвало да се почувствам засегнат, но не съм – рече Бош. – Това е съвсем логична стъпка в едно разследване. Аз бих направил същото. Хващате всеки, който отговаря на описанието „тунелен плъх“, и го прекарвате през ситото на уликите.

– Ти не си заподозрян, Бош, нали така? Затова остави тая работа.

– Знам, че не съм заподозрян. – Бош избухна за миг в кратък, пресилен смях. – По това време отслужвах наказанието си в Мексико и мога да го докажа. Но вие в Бюрото и без това го знаете. Що се отнася до мен, добре, майната му. Но ми трябва това, което имате за Медоус. Ти си иззела папката му през септември и сигурно си поработила върху него. Наблюдение, познати, минало, а може би и… Обзалагам се, че дори си говорила с него. Всичко това ми е необходимо сега, днес, а не след три или четири седмици, когато някоя „инстанция“ ще сложи печата върху него.