Майкъл Конъли - Черното ехо

Тя не каза нищо. Бош погледна към Сивия костюм, който пишеше нещо на едно жълто листче. В този момент някой съобщи по радиостанцията в дъното на стаята, че транспортира двама задържани към общинския временен арест.

– И така, двадесет години по-късно вие имате проникване в банков трезор през тунел, а аз – един мъртъв тунелен боец. Намерихме го в тръба, което е пак тунел. Притежавал е вещ от откраднатите във вашия случай. – Бош опипа джобовете си за цигарите, но си спомни, че тя беше казала „не“. – Налага се да работим заедно този път. И е най-добре да започнем веднага.

По лицето й познаваше, че не беше постигнал нищо. Той допи чашката с кафе и се приготви да си ходи. Изобщо не погледна Уиш. Чу как Сивия костюм вдигна телефона отново и набра някакъв номер. Загледа се в остатъка от неразтворена захар на дъното на чашката. Мразеше кафето със захар.

– Детектив Бош – започна Уиш, – съжалявам, че се наложи да чакате толкова дълго отвън в коридора тази сутрин. Съжалявам и за това, че този ваш боен другар, Медоус, е мъртъв. Няма значение, че сте го познавали преди двадесет години, аз наистина съжалявам. Съчувствам му, както и на вас, за това, което се е наложило да изживеете… Обаче точно сега не мога да ви помогна с нищо, за което също съжалявам. Налага се да спазвам установения ред и да говоря най-напред с началниците си. Но ще ви се обадя, и то колкото мога по-скоро. За момента това е всичко, което мога да направя.

Бош пусна чашката в кошчето за боклук до бюрото й и протегна ръка да вземе полароидната плака и страницата от бюлетина.

– Може ли да задържа снимката? – запита агент Уиш. – Трябва да я покажа на началството.

Бош си взе снимката, стана и пристъпи към бюрото на Сивия костюм. Задържа я за момент пред лицето на мъжа.

– Той я видя – каза Хари през рамо, докато излизаше от стаята.

Заместник-началникът Ървин Ървинг седеше зад бюрото си, скърцаше със зъби и издуваше мускулите на челюстта си. Беше раздразнен. А скърцането със зъби и стягането на челюстните мускули беше навик, съпътстващ раздразнението или вглъбените му състояния на мислене. Като резултат от това мускулатурата на челюстите му се беше превърнала в най-впечатляващата особеност на лицето му. Гледана отпред, челюстта му беше по-широка отколкото ушите, които бяха прилепнали към гладко обръснатия череп. Ушите и челюстта на Ървинг придаваха един страховит, ако не и чудат вид на лицето му. Всъщност то напомняше на някаква летяща челюст, чиито могъщи кътници сякаш можеха да сдъвчат и мраморна плочка. Пък и самият Ървинг правеше всичко, което беше по силите му, за да затвърди това първоначално впечатление на вдъхващо страх куче пазач на склад за вторични суровини, което с чиста съвест би впило зъби в нечие рамо или прасец и би отхапало парче месо с размера на футболна топка. Тъкмо този външен вид му беше помагал през цялото време да преодолява единствената пречка в кариерата му на лосанджелиски полицай – глупаво име – и само беше от полза при неговото отдавна планирано изкачване към кабинета на главния началник на шестия етаж. Затова той плащаше данък на навика си, дори това да му струваше нов комплект кътни пломби за две хиляди долара на всеки осемнадесет месеца.

Ървинг притегна вратовръзката на гърлото си и прекара длан по лъснатия си череп. Пресегна се към апарата за вътрешна връзка и макар че можеше просто да натисне копчето на предавателя, след което да излае командата си, той изчака своята нова секретарка адютант да се обади първа. Това беше друг негов навик.

– Да, шефе?

Той обожаваше да чува това. Усмихна се, после се наведе напред, докато масивната му широка челюст дойде на сантиметри от предавателя. Беше човек, който не се доверяваше на техническите средства, че могат да свършат това, за което бяха предназначени. Трябваше да долепи уста до мембраната на говорителя и да вика.

– Мери, донеси ми досието на Хари Бош. Трябва да е някъде сред последните.

– Веднага, шефе.

Ървинг се облегна назад, усмихна се през стиснати зъби, Но точно тогава му се стори, че усеща някаква неравност. Прекара пъргав език по последния кътник от долния ляв Ред, търсейки някакъв дефект по гладката му повърхност, може би мъничка пукнатина. Не напипа нищо. Издърпа най-горното чекмедже на бюрото си и извади оттам малко огледалце. Отвори уста и огледа задните си зъби. После прибра огледалцето и извади малко небесносиньо тефтерче, в което си записа, че трябва да отиде на преглед при зъболекаря. Затвори чекмеджето и си спомни за онзи път, когато беше напъхал съдбоносната курабийка в устата си по време на обяд с кмета на Уестсайд. Последният долен десен кътник не беше устоял на твърдата курабийка и се беше натрошил. Кучето пазач обаче реши да погълне парчетата от натрошения зъб, вместо да показва слабост пред кмета, чийто решаващ глас един ден можеше да му послужи. По време на обяда той беше довел до вниманието му обстоятелството, че неговият племенник, моторизиран полицай от лосанджелиския участък, се беше оказал прикрит хомосексуалист. Ървинг спомена, че прави всичко възможно да защити племенника му и да го предпази от разкриване. Управлението имаше фобия към хомосексуализма, подобно на черква в Небраска, и ако дори и една думичка изтечеше отнякъде и стигнеше до протоколите, а оттам и до началството, обясняваше Ървинг на кмета, момчето трябвало да забрави всякаква надежда за повишение. Наред с това можело да се очаква и брутална безпощадност от страна на колегите му. Ървин не искаше да отваря дума за евентуалните последици, ако се разразеше публичен скандал, пък и нямаше нужда. Дори в либералния Уестсайд подобно нещо би превърнало в пух и прах всякакви амбиции за издигане.