Майкъл Конъли - Черното ехо

– Защо не прескочим всички тези глупости, агент Уиш? Доколкото ми е известно, засега не сте открили никакви следи от ограбеното, нито една монета, нито едно пръстенче, нито една златна гривна с нефрит… Нямате нищо. Затова нека зарежем тия брътвежи за разни инстанции. Какво всъщност става, питам аз? Моят човек залага гривната и намира кончината си. Защо? Не мислите ли, че водим успоредно разследване? Или по-скоро едно и също разследване.

Никакъв ефект.

– Моят човек или е получил гривната от хората, които вие търсите, или я е откраднал от тях. А е възможно и да е бил един от тях. Което означава, че гривната не е трябвало все още да излиза на бял свят. Нищо от останалите скъпоценности не се е появило. И ето, той отива и нарушава правилата, залагайки една от откраднатите вещи. Те го наказват, след което я открадват обратно от заложната къща… Или нещо такова. Въпросът е в това, че ние търсим едни и същи хора, а на мен ми е необходима някаква следа, по която да тръгна.

Тя продължаваше да мълчи, но Бош усети зараждащото се решение. Този път я изчака докрай.

– Разкажете ми за него – рече Уиш накрая.

Той й разказа. Започна с анонимното обаждане, после й каза за трупа, за апартамента, който беше претърсен, за разписката от заложната къща, която намери скрита в рамката на снимката, и за това, че когато стигна до заложната къща, гривната вече беше изчезнала и оттам. Не спомена само, че е познавал Медоус.

– Взето ли е и нещо друго от заложната къща или само тази гривна? – запита тя, когато Бош свърши.

– Разбира се, но само колкото за прикритие на предмета, който всъщност им е трябвал, т.е. гривната. Аз виждам нещата така: Медоус е бил убит само защото този, който го е убил, е искал да разбере къде е гривната. Изкопчили са от него каквото са могли, убили са го, а после са отишли да си приберат гривната. Имате ли нещо против да запуша?

– Да, имам – рече Уиш. – И какво толкова важно има около тая гривна? Та тя е само капка в морето от всичко откраднато, което така и не се е появило досега.

Бош беше мислил по този въпрос, но не беше стигнал до никакъв отговор.

– Не зная – отвърна той.

– Ако е бил измъчван, както казвате вие, защо разписката е била оставена там, че да я намерите? И защо е трябвало да разбиват и ограбват заложната къща? Смятате, че той им е казал къде е гривната, но не им е дал разписката ли?

Бош се беше сетил и за това.

– Не зная – рече той отново. – Може би е знаел, че няма да го оставят жив. Затова им е дал само половината от това, което им е трябвало. Запазил е нещичко. Не им е казал за разписката, за да може тя да послужи като следа.

Бош се замисли върху сценария. За първи път започна да свързва нещата, когато препрочиташе бележките си и докладите, които беше написал. Реши, че е време да хвърли още един коз.

– Познавах Медоус преди двадесет години.

– Познавали сте жертвата ли, детектив Бош? – Гласът й сега беше по-силен и някак заплашителен. – Защо не казахте това още като влязохте тук? Откога ЛАПД позволява на детективите си да обикалят и разследват смъртта на приятелите си?

– Не съм казал такова нещо. Казах само, че съм го познавал, и то преди двадесет години. Не съм искал случая да бъде възложен на мен. – Просто така стана – приех повикването и… Беше чисто…

Не искаше да каже съвпадение.

– Всичко това е много интересно – каза Уиш. – И не твърде законно. Ние… Аз не съм сигурна, че можем да ви помогнем. Мисля, че…

– Вижте какво, когато го познавах, бяхме заедно в армията, в Първи пехотен полк във Виетнам. Разбирате ли? Просто бяхме и двамата там. Той беше „тунелен плъх“, както ги наричаха там, и аз също бях такъв. Знаете ли какво е това?

Уиш не отговори. Отново гледаше гривната. Бош напълно беше забравил за Сивия костюм.

– Виетнамците бяха прокопали тунели под селата си – заразказва той. – Някои дори бяха на повече от сто години. Тунелите свързваха колиба с колиба, село със село, единия край на джунглата с другия. Те минаваха дори под някои наши лагери. Бяха просто навсякъде. И работата ни беше-на нас, „тунелните“ войници – да слизаме долу, в онези дупки. Там се водеше цяла война, друга война, под земята.

Бош изведнъж установи, че освен на психиатъра и на един тесен кръг от хора в Службата за ветерани в Сепулведа не беше разказвал на никого за тунелите и какво е правил вътре.

– А Медоус беше добър в тая работа. Представете си как се спускате в онази черна тъмница само с едно фенерче и един 45-калибров пистолет. Е, той точно това правеше. Твърдеше, че му харесвало. Понякога стояхме долу с часове, понякога с дни. И Медоус беше единственият, който не се страхуваше да слиза там. Животът над земята го плашеше повече.