Майкъл Конъли - Черното ехо

– Можете да ме наричате Хари.

– И защо? Какво ще правим заедно?

– Ще осъществим междуведомствено сътрудничество-рече Бош. – Нещо като нашия хеликоптер и вашите хора тая сутрин.

Бош отпи от кафето си и каза:

– Вчера попаднах на името ви в един от бюлетините. Става дума за един случай в центъра отпреди година. Интересуват ме някои подробности. Аз работя в отдел „Убийства“ към холивудския уча…

– Знам, знам – прекъсна го агент Уиш.

– …стък.

– Дежурният от приемната ми показа картичката, която сте му дали. Между другото, искате ли я обратно?

Това беше плосък номер. Хари видя скромната си визитка върху лъскавия й зелен работен дневник. Картичката беше стояла в портфейла му месеци наред и ъгълчетата й бяха ПОДБИТИ. Беше една от онези визитни картички, които управлението даваше на детективите, работещи навън, с отпечатана полицейска значка и телефонния номер на холивудския участък, но без име. Можеш да си купиш тампон с мастило, да си поръчаш печат с името ти и в началото на всяка Работна седмица да седнеш зад бюрото си и да си напечаташ една-две дузини визитки. Или пък просто можеш да напишеш името си с химикалка и да не ти пука чак толкова. Бош така и направи. Вече не държеше на нищо.

– Не – рече той, – можете да я задържите. Пак между другото, вие имате ли визитки?

С едно бързо, нетърпеливо движение тя издърпа най-горното средно чекмедже, взе една картичка от малка кутийка и я постави върху бюрото си, съвсем близо до лакътя, който Бош беше подпрял там. Той отпи още една глътка кафе, докато изучаваше визитната. „Е“-то означаваше Еленър.

– Е, значи знаете кой съм и откъде идвам – започна Бош. – И аз знам мъничко за вас. Например, че сте разследвали или разследвате все още проникване в банка от миналата година, при което крадците са влезли през пода на трезора, прекопавайки тунел. Говоря за „Уестленд Нешънъл Банк“.

Той забеляза, че вниманието й в миг се изостри. Дори му се стори, че и Сивия костюм затаи дъх. Май беше попаднал право в целта.

– Името ви беше дадено в бюлетините, а пък аз разследвам едно убийство, за което смятам, че е свързано с вашия случай, и затова искам да разбера… поне в общи линии докъде сте стигнали. Можем ли да говорим за евентуални заподозрени и тъй нататък… Мисля, че може да се окаже, че търсим едни и същи хора. Вероятно моят човек е един от проникналите в банката.

Уиш мълчеше и си играеше с един молив, който беше извадила от работния си дневник. Побутваше с гумичката визитната картичка на Бош в кръг върху зеления квадрат на бюрото си. Сивия костюм продължаваше да се прави, че говори по телефона. Бош се обърна към него и за миг погледите им се срещнаха. Бош му кимна, а онзи отвърна очи. Хари реши, че това е човекът, който беше направил коментарите във вестникарските материали – специален агент Джон Рурки.

– Мисля, че бихте могли да се представите и по-добре, детектив Бош, нали така? – рече Уиш. – Имам предвид, че вие просто нахълтвате тук, започвате да развявате знамето на сътрудничеството и очаквате от мен веднага да разтворя пред вас папките на Бюрото.

Тя почука три пъти с молива по бюрото и поклати глава, сякаш възпитаваше дете.

– Ще ми кажете ли някакво име? – продължи Уиш. – Дайте ми поне една причина да ви окажа съдействие. Поначало подобни желания тук минават само по каналния ред инстанции, които преценяват дали да допуснат други законови институции до нашата информация. Знаете това й мисля, че ще бъде най-добре…

Бош извади от джоба си федералния бюлетин със снимката на златната гривна. Разгъна го и го разстла върху бюрото й. После извади от другия джоб полароидната плака, която беше взел от заложната къща, и я подхвърли до бюлетина.

– Това е от „Уестленд Нешънъл Банк“ – рече той и почука с пръст бюлетина. – Същата гривна е била заложена преди шест седмици в центъра. Моят човек я е заложил, а сега е мъртъв.

Тя задържа погледа си върху плаката и Бош забеляза, че в него се чете разбиране. Явно случаят съвсем не беше избледнял от съзнанието й.

– Името му е Уилиям Медоус. Намерихме го в една тръба, горе при язовира „Мълхоланд“ вчера сутринта.

Сивия костюм довърши разговора с несъществуващия събеседник с думите:

– Благодаря за информацията. Сега трябва да вървя. Получило се е съобщение за нов обир и… ъ… Благодаря… И на вас. Засега довиждане.

Бош дори не го погледна. Той наблюдаваше Уиш. Стори му се, че усеща желанието й да срещне погледа на Сивия костюм. Очите й помръднаха в тази посока, но бързо се върнаха върху полароидната плака. Нещо не беше наред и Бош реши да удари направо: