Майкъл Конъли: Черното ехо

Той не отговори. Светна зелено и Бош подкара нататък, към федералната сграда. Спря до бордюра пред градинката със знамената.

– Ако за теб има изобщо някакво значение – рече тя, – това, което се случи между нас, искам да знаеш, че не е било част от някакъв план. Не съм сигурна дали някога ще повярваш, но исках да ти кажа…

– Недей – рече той. – Не казвай нищо за това. Измина малко време, през което между тях се настани неловка тишина.

– И просто ще ме оставиш да си тръгна ли?

– Мисля, че най-добре за тебе ще бъде да си признаеш, Еленър. Намери си адвокат и се предай. Кажи им, че си нямала нищо общо с убийствата. Разкажи им историята с брат ти. Те са разумни хора и ще предпочетат всичко да остане вътре, за да избягнат скандала. Прокурорът едва ли ще те подведе за убийство, а и Бюрото ще се застъпи.

– А ако не се предам? Ти ще им кажеш ли?

– Не. Както спомена, аз съм твърде вътре във всичко. Никога не биха повярвали на това, което мога да им съобщя.

Той се замисли. Не би искал да каже това, което щеше да каже след малко, ако не беше уверен, че наистина го мисли. И че би го направил.

– Не, няма да им кажа… Обаче ако не чуя до няколко дни, че си признала, ще кажа на Бин. Също и на Тран. А на тях няма да има нужда да доказвам каквото и да е. Просто ще им разкажа историята с всички подробности, а те ще ми повярват. И знаеш ли тогава какво ще направят? Ще постъпят също като преди. Ще се направят, че не разбират за какво става дума и ще ме изгонят. Но след това ще подгонят теб, Еленър, в преследване на същата справедливост, каквато ти търсеше за брат си.

– Ще го направиш ли, Хари?

– Казах вече. Давам ти два дена да се предадеш. После отивам при виетнамците.

Тя го гледаше в очите и болезненото изражение на лицето й сякаш питаше защо. Хари отговори:

– Някой трябва да поеме отговорността за Шаркай.

Еленър отвърна поглед, постави ръка върху дръжката на вратата и се загледа през прозореца към знамената, които бризът откъм Санта Ана вееше леко. Не се обърна към него, когато каза:

– Е, значи съм сбъркала с теб.

– Ако имаш предвид случая с Кукловода, отговорът е „да, ти сбърка с мен“.

Тя го погледна и вяло се усмихна, докато отваряше вратата. Наведе се и бързо го целуна по бузата.

– Сбогом, Хари Бош.

После слезе от колата, застана на тротоара и се загледа в него. Поколеба се известно време, след което затвори вратата. Хари подкара и докато се отдалечаваше, хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане. Тя все още стоеше на тротоара. Стоеше и се взираше към земята като някой, който е изтървал нещо в канала. След това той повече не погледна назад.

На следващия ден – след Деня на загиналите Хари Бош се върна в медицинския център „Мартин Лутър Кинг“, където бе строго порицан от своя доктор и както му се стори, онзи изпита някакво перверзно удоволствие да свали сам превръзката, която Хари си беше направил у дома, и после, използвайки някакъв щипещ разтвор, да промие раната на рамото му. Там остана да почива два дни, след което бе закарай в хирургията, където му оправиха мускула, който куршумът беше отделил от костта.

На втория ден след операцията помощник-сестрата му остави за малко един брой от „Лос Анджелис Таймс“ от предишния ден. Статията от Бремер беше на първа страница, придружена от снимка на свещеник, застанал пред един самотен ковчег на гробището в Сиракуза, щата Ню Йорк. Това беше ковчегът на специалния агент от ФБР Джон Рурки. Само по снимката Бош не можа да прецени дали на това погребение имаше повече опечалени, макар и хора от пресата, отколкото при Медоус. Но той захвърли статията, след като прочете първите няколко реда и установи, че нямаше нищо за Еленър Уиш.

На следващия ден имаше посетител. Лейтенант Харви Паундс каза на Бош, щом се възстанови, да се яви в холивудския участък. Паундс рече, че и двамата нямали никакъв избор в случая. Заповедта била дошла от шестия етаж на „Паркър Сентър“. Лейтенантът нямаше какво друго да каже, а и изобщо не спомена за статията във вестника. Хари посрещна новината с усмивка и кимане, без да издаде и най-малката частица от онова, което чувстваше и мислеше.

– Разбира се, всичко си зависи от теб лично… Дали ще можеш да издържиш физическия тест, когато те пуснат докторите оттук – добави Паундс.

– Разбира се – рече Бош.

– Знаеш ли какво, Бош, някои служители с охота биха приели да се пенсионират поради инвалидност при изплащане на осемдесет процента от заплатата им. Ти би могъл да си намериш работа в частния сектор и да си живееш прекрасно. Заслужаваш го.