Майкъл Конъли - Черното ехо

Бош си помисли, че тя може да се разплаче. Трябваше да успее да я задържи на ръба, за да чуе историята докрай.

– Какво, Еленър? Какво общо има с Медоус?

– Нищо – рече тя и се обърна назад, в посоката, откъдето бяха дошли.

Сега вече лъжеше. Той беше сигурен, че има нещо общо. В стомаха му се появи едно неприятно усещане, че цялата работа се въртеше около нея. Спомни си за маргаритките, които му беше изпратила в болницата. Музиката, която слушаха в нейния апартамент. Как го беше намерила в тунела. Твърде много съвпадения имаше.

– Всичко е било част от твоя план – каза той.

– Не, Хари.

– Еленър, откъде знаеше, че има маргаритки на склона под моята къща?

– Видях ги, когато…

– Ти ме посети през нощта. Спомняш ли си? Не би могла да видиш нищо под верандата. – Той изчака последните му думи да предизвикат някакъв ефект. – Ти си била там и преди, Еленър. Когато аз се занимавах с Шаркай. А после, когато ме посети нея нощ, всъщност не е било посещение, а проверка. Също и обаждането по телефона със затварянето. Ти си била. Ти си поставила и „буболечката“ в телефона ми. Цялата работа е… Защо просто не ми разкажеш всичко?

Тя кимна, без да го погледне. Хари не можеше да откъсне очи от нея. Еленър се посъвзе и започна:

– Имал ли си някога нещо, което да ти бъде като смисъл на живота, като причина да съществуваш? Всеки има някаква неизменна истина под обвивката си. За мен това беше брат ми. Той и неговата саможертва. Така се отнесох към смъртта му: превърнах я в смисъл на живота си, какъвто беше самият той за мен приживе. Направих от него герой. И това усещане съхранявах в себе си и го браних. Изградих около крехкото семе твърда черупка, поливах го с обожанието си и растейки, то се превърна в част от мен. По-голямата част. То порасна и стана дърво, което засенчи живота ми. И тогава изведнъж един ден всичко изчезна. Истината се оказа фалшива. Дървото беше отсечено, Хари. Нямаше вече сянка. Само едно ослепително слънце.

Тя замълча за момент и Бош започна да я изучава. Изведнъж беше станала толкова крехка, че му се прииска да я постави да седне, преди да се е свлякла на земята в припадък. Тя се прихвана с едната ръка за лакътя, а с другата докосна устните си. Той вече беше разбрал какво искаше да му каже.

– Не си знаела, нали? – рече Бош. – Родителите ти… Никой не ти беше казал истината.

Тя кимна.

– Израснах, мислейки си, че той е моят герой, както ми бяха казали мама и татко. Те са искали да ме предпазят и ме излъгали. Обаче откъде са могли да знаят, че един ден ще бъде издигнат мемориал и на него ще бъде изписано всяко име… освен това на брат ми.

Тя замълча, но този път Хари я изчака.

– Един ден преди няколко години посетих мемориала. Отначало си помислих, че може да е някаква грешка. Там имаше и една книга с азбучен указател на имената. Нямаше го и в нея. Никакъв Майкъл Скарлети. Започнах да се карам на хората от службата по парковете: „Как може да пропуснете някой и да не запишете името му в книгата?“ Прекарах целия ден в четене на имената върху стената. Прочетох ги всичките. Исках да им докажа, че бяха сбъркали. Обаче… Него го нямаше, и толкова. Не можех… Знаеш ли какво е да прекараш почти петнайсет години от живота си, вярвайки в нещо, да изградиш всичко около един-единствен, сияен факт, а после… Да откриеш, че през цялото време истината е била като растящо отвътре раково образувание?

Бош избърса сълзите по бузите й с ръка. Доближи лицето си до нейното.

– И какво направи, Еленър?

Юмрукът пред устните се сви, кокалчетата й побеляха. Бош забеляза една пейка на пътеката, подхвана я и се отправиха натам.

– Цялата тази работа – рече той, когато вече бяха седнали. – Не разбирам, Еленър. Всичко това… Ти си била… Искала си нещо като отмъщение срещу…

– Справедливост. Не отмъщение, не разплата.

– Има ли разлика?

Тя не отговори.

– Кажи ми какво направи.

– Притиснах родителите си и най-после те ми казаха за Лос Анджелис. Прерових всичките си неща от него и намерих едно писмо, последното му писмо. Все още го пазех сред нещата си в къщата на родителите ми, но бях забравила за него. Ето го.

Тя отвори чантата си и извади оттам портмоне. Бош забеляза вътре гумената дръжка на пистолета й. Тя отвори портмонето и извади един сгънат на две лист от тетрадка. Внимателно го разгърна, за да го прочете той. Хари не го докосна.

Ели,

Толкова малко ми остава вече да седя тук, че сякаш усещам вкуса на сладководните раци. Ще се прибера вкъщи до две седмици. Най-напред трябва да спра в Лос Анджелис, за да изкарам едни пари. Ха-ха! Имам си един план (но не казвай на С). Трябва да доставя една „дипломатическа“ пратка в Лос Анджелис. Обаче сигурно има начин да постъпя и по-добре с нея. Когато си дойда, може да отидем пак до Поконос, преди да трябва да се върна на работа за „военната машина“. Знам какво си мислиш, но не мога да кажа на С. „не“. Ще видим как ще потръгне. Едно нещо е сигурно, че се радвам, дето напускам това място. Прекарах в джунглата цели шест седмици, преди да чуя малко рокендрол тук, в Сайгон. Не искам да се върна обратно, затова се лекувам от дизентерия. (Питай С. какво е това, ха-ха!) Просто трябваше да хапна малко ресторантска храна в този град и симптомите се появиха. Ами това е всичко засега. Добре съм и скоро ще си бъда у дома. Приготви капаните за раци.