Майкъл Конъли: Черното ехо

Той само кимна и Еленър изчезна навътре през вратата. Бош се отправи към асансьорите и натисна копчето, докато я чакаше. Когато излезе, тя носеше чантата си. Направи му впечатление, че нямаше оръжие. И за момент се притесни от това, че подобно нещо го беше впечатлило. Мълчаха, докато се спускаха надолу, и излязоха навън от сградата. После тръгнаха по тротоара на запад, към „Уилшайър“. Бош претегляше думите си, питайки се дали откриването на диамантите значеше нещо. Изглежда, тя чакаше Хари да започне пръв и се чувстваше някак неудобно.

– Харесва ми тая синя превръзка – каза Еленър накрая. – Как се чувстваш все пак? Изненадана съм, че са те пуснали оттам толкова скоро.

– Просто си тръгнах. Добре съм. – Той спря, за да пъхне цигара в устата си. Беше си купил цял нов пакет от автомата във фоайето. Използва запалката си, за да запуши.

– Знаеш ли какво – рече тя. – Сега е много подходящо да ги напусна тези и да започна някъде едно ново начало.

Той не обърна внимание на казаното, само пое дълбоко от дима.

– Еленър, разкажи ми за брат си.

– За брат ми ли? Нали ти разказах.

– Да, ама искам да го чуя пак. За това, което се е случило с него и с тебе, когато си посетила стената във Вашингтон. Ти каза, че нещо в тебе се е променило. Какво точно?

Стигнаха „Уилшайър“. Бош посочи към другата страна на улицата и се отправиха към гробището.

– Оставих колата ей там. Ще те закарам после обратно.

– Не обичам гробищата. Казах ти вече.

– Че кой ги обича?

Минаха през отвора в живия плет и шумът на уличното движение утихна. Пред тях се ширна зеленото пространство с бели камъни и американски знаменца.

– Моята история прилича на хилядите други – каза тя. – Брат ми замина за там и не се върна. Това е всичко. А после, разбираш, когато посетих мемориала… Е, изпълних се с много и най-различни усещания.

– И гняв ли?

– Да, имаше и гняв.

– Възмущение?

– Да, предполагам. Не съм сигурна. То беше нещо съвсем лично. Какво ти става, Хари? Какво общо има това с… с всичко останало?

Намираха се на алеята, която минаваше покрай редиците от бял камък. Бош я водеше към мемориала.

– Ти ми каза, че баща ти бил военен. Научихте ли подробности за това, което се е случило с брат ти?

– Той научи, обаче двамата с майка ми не ми казаха никога нищо. С подробности, искам да кажа. Само чух от тях, че щял да си дойде скоро, пък и бях получила писмо от него, в което казваше същото. И после, май беше след една седмица, казаха, че бил убит. Така или иначе, не се прибра вкъщи повече. Хари, нима искаш да ме накараш да почувствам… Какво всъщност искаш? Не разбирам нищо.

– Разбираш, Еленър, разбираш.

Тя спря и се загледа в земята. Бош забеляза как цветът на лицето й се промени към по-блед. В изражението й се появи някакъв нюанс на смирение. Беше прикрит, но присъстваше. Подобно на лицата на майките и съпругите, на които беше съобщавал за починали техни роднини. Нямаше нужда да им казваш, че някой е мъртъв. Още с отварянето на вратата знаеха за какво се отнася. А сега лицето на Еленър Уиш издаваше, че е наясно: Бош знае тайната й. Тя вдигна поглед и го отправи някъде встрани от него. Очите й спряха на блестящия черен мемориал под слънцето на хълма.

– Това е, нали? Доведе ме тук да видя мемориала.

– Предполагам, мога да те помоля да ми покажеш къде е името на брат ти. Обаче и двамата знаем, че го няма там.

– Не… Няма го.

Тя стоеше като омагьосана при вида на мемориала. Бош можеше да определи по лицето й, че онази непробиваема твърдост беше изчезнала. Тайната й напираше да излезе.

– Я сега ми разкажи всичко, както е – рече той.

– Наистина имах брат и той умря. Никога не съм те лъгала, Хари. Всъщност никога не съм ти казала, че е бил убит там отвъд. Казах, че не се върна, и така беше. Това е истина. Той умря в Лос Анджелис, на път за вкъщи. Беше през 1973.

Тя очевидно се беше отнесла в спомени. След малко се върна:

– Забележително, нали? Искам да кажа, да преживееш цялата война, а после да не успееш да стигнеш до вкъщи. Някак си няма смисъл. Имал е два дена престой в Лос Анджелис по пътя обратно към Вашингтон и към посрещането като герой, което щяхме да му отредим. Беше му уредена и хубава служба от татко в Пентагона. Само че го намериха в един бордей в Холивуд. Иглата беше все още в ръката му. Хероин.

Тя погледна Бош в очите, после отмести поглед отново.

– Всичко изглеждаше точно така, но не беше. Работата със „свръхдозата“ беше нагласена, а той е бил убит. Точно както Медоус много години по-късно. И брат ми беше отписан, също както и Медоус.