Майкъл Конъли - Черното ехо

Не беше трудно за откриване. Отстрани на една от просеките, които разделяха североизточната секция от останалото гробище, бяха спрени четири микробуса с микровълнови антени отгоре. Имаше също и няколко коли на медиите. Бош не беше очаквал толкова камери и репортери. Веднъж видял тълпата обаче, той установи друго: беше пропуснал обстоятелството, че в почивните дни бездруго новините бяха оскъдни. А пък работата с тунела, както беше отразена от медиите, все още беше гореща тема. Телевизионните вампири се нуждаеха от нещо прясно за вечерните новини.

Той реши да остане в колата и да наблюдава, докато късата церемония по полагането на сивия ковчег на Медоус бъде запечатана на целулоид. Тя се водеше от един опърпан пастор, който вероятно идваше от някоя черквица из центъра. Нямаше истински опечалени освен няколкото задължителни чиновници от службата за последно изпращане на ветерани. Почетна стража от трима души стоеше мирно отстрани.

Когато свършиха, пасторът натисна с крак педала на устройството за спускане на ковчега и той бавно започна да потъва. Камерите се съсредоточиха върху това. После новинарските екипи се пръснаха в различни посоки да филмират други репортажи от различни точки в района на гробището. Бош разпозна няколко души, които му бяха навирали микрофони в лицето преди. Тогава той забеляза, че един от присъстващите, когото взе първоначално за опечален, бе самият Бремер. Репортерът от „Таймс“ си тръгна с бавна походка от гроба и се отправи към една от колите, спряна до алеята. Бош изчака, докато Бремер почти се изравни с колата си, и тогава свали прозорчето, за да му извика.

– А, Хари, аз мислех, че си в болницата.

– Реших да намина. Обаче не знаех, че ще бъде такъв цирк. Абе вие нямате ли нещо по-добро за вършене?

– Хей, аз не съм с тях. Тия са „свинари“.

– Какви?

– Телевизионни репортери. Така им викат в нашите среди. Та значи, какво правиш тук? Не мислех, че толкова рано ще излезеш.

– Избягах. Защо не седнеш при мен да си поговорим. – После, сочейки телевизионните репортери, Бош каза: – Може да ме видят тук и да ни нападнат.

Бремер заобиколи и влезе в колата. Бош потегли по алеята, водеща към западната секция на гробището. Спря под сянката на един клонест дъб, откъдето се виждаше Виетнамският мемориал. Наоколо имаше малко хора, повечето мъже и предимно сами. Те всички гледаха черния камък и мълчаха. Някои носеха стари маскировъчни якета с отпра-ни ръкави.

– Видя ли вестниците и телевизията как са отразили онази работа? – запита Бремер.

– Не още. Но чух какво ще бъде изнесено.

– И?

– Глупости. Поне по-голямата част.

– Я кажи?

– Ще ти кажа, пък ти си знаеш.

Бремер кимна. Познаваха се доста отдавна. Нямаше нужда Бош да иска обещания, а журналистът да навлиза в подробности върху различията между изявления на четири очи, речи за пред обществеността и такива, които стават само да помислиш върху тях. Бяха си изградили здраво доверие през годините.

– Има три неща, които трябва да провериш – рече Бош. – Никой не е попитал за Люис и Кларк. А те не участваха в нашето наблюдение. Работеха за Ървинг от ОВР. Веднъж като разбереш това-онова по въпроса, притисни ги да ти обяснят какво са правили онези двамата там.

– А те какво са правили?

– Това ще трябва да научиш от някой друг. Знам, че си имаш още източници в управлението.

Бремер си водеше бележки в един тесен дълъг тефтер със спирала – от онези, които винаги издават репортера. Докато пишеше, кимаше с глава.

– Второ, открий нещо за погребението на Рурки. Сигурно ще го изкарат вън от щата. Някъде, където ще бъде достатъчно далеч, та местните медии да не могат да изпратят хора. Ти обаче все пак изпрати човек. Някой с камера. Вероятно той ще се окаже единственият такъв там. Почти като днешното полагане. Това трябва да ти подскаже нещо.

Бремер вдигна поглед от тефтера.

– Искаш да кажеш, че няма да има погребение като за герой? Казваш, че Рурки бил замесен в цялата работа или че той я е осрал? Божичко, та Бюрото и ние, хората от медиите, направихме от тоя тип същински национален герой.

– Аха. Е, вие сте му дали живота след смъртта, вие ще му го отнемете, предполагам.

Бош се вгледа в него за момент, преценявайки колко би било безопасно да му каже. За момент почувства един порив да разкаже на Бремер всичко, което знаеше, и да прати по дяволите Ървинг и казаното от него. Обаче не го направи. Успя да се въздържи.

– А какво е-третото нещо? – запита Бремер.