Майкъл Конъли - Черното ехо

Най-напред започна с предположението, че Еленър беше запитала Шаркай дали я е познал, понеже тя е била вторият човек в джипа, когато са закарали тялото на Медоус при язовира. Беше търсила някакъв знак, че момчето е в състояние да я разпознае. Обаче то не беше успяло. Шаркай продължи да повтаря – след като Бош вече се беше присъединил към тях, – че е видял двама души, които той е помислил за мъже. По-дребният останал в джипа, на седалката до шофьора, и въобще не помогнал на другия при пренасянето на тялото. Тогава Бош разбра, че именно той беше обрекъл Шаркай на смърт, когато беше предложил да го хипнотизира. Еленър беше предала това на Рурки, който не е могъл да рискува.

Следваше въпросът защо. Парите, разбира се, бяха отговор на всеки въпрос, но Бош не можеше спокойно да приеме това за мотив в случая с Еленър. Имаше нещо повече. Другите замесени – Медоус, Франклин, Делгадо и Рурки – ги свързваше Виетнам и това, че са познавали двете жертви Бин и Тран, Как обаче се вместваше във всичко това Еленър? Бош се замисли за брат й, който беше загинал във Виетнам. Той ли беше връзката? Спомни си как тя беше казала, че името му било Майкъл, но не беше споменала как или къде е загинал. Бош не беше я оставил да го направи. Сега съжаляваше, че я спря, когато тя очевидно беше решила да му поговори за него. Беше споменала и мемориалния комплекс във Вашингтон и как той я бил променил. Какво би могла да види тя там, което дай подейства? Какво й беше казала онази черна стена, което тя не е знаела?

Той подкара към гробището, зави на булевард „Сепулведа“ и оттам нагоре към високия черен портал, който стоеше затворен. Спря колата на чакълената алея, слезе и отиде до портала пеш, обаче отпред имаше верига с катинар. Той надзърна между черните решетки на оградата и забеляза малката каменна къщичка на тридесетина метра по-нататък по чакълената алея. Видя бледосинята светлина на телевизор зад завесата на прозорчето. Върна се при колата и пусна сирената. Остави я, докато зад пердето се появи светлина. Отговорникът за гробището излезе след малко и се отправи към портала с фенерче в ръката. Бош извади калъфа със значката си и я показа между решетките. Човекът беше облечен в тъмни панталони и светлосиня риза с тенекиена значка на джоба.

– От полицията ли сте? – запита той.

Бош насмалко да каже не, но вместо това рече:

– ЛАПД. Питам се, дали бихте отворили този портал заради мен?

Отговорникът насочи лъча на фенерчето към значката на Бош, после към служебната му карта. В светлината Хари видя побелелите бакенбарди на човека и усети лек дъх на бърбън и пот.

– Каква е работата, старши?

– Детектив. Разследвам едно убийство, господин…?

– Кестър. Убийство ли? Че то ние имаме доста умрели хора тук, но техните случаи май са закрити, както вие бихте се изразили.

– Господин Кестър, не разполагам с време, за да навлизам в подробности. Искам само да хвърля един поглед на Виетнамския мемориал – умаленото копие, което е изложено тук за уикенда.

– Какво ви е на ръката и къде е партньорът ви? Вие не ходехте ли все по двама?

– Нараних се, господин Кестър. Партньорът ми работи по друго направление от следствието. Много телевизия гледате там, във вашата малка къщичка. Тия глупости ги има само при ченгетата от телевизионния екран.

Бош изрече последното с усмивка, но вече беше отегчен от стария пазач. Кестър се обърна и погледна към къщичката, после отново към Бош.

– Видели сте светлината на екрана, а? Разбирам. Обаче… ъъ… това е федерална собственост и не знам дали би трябвало да ви отварям без…

– Вижте какво, Кестър, знам, че сте на служба, и оттук никой не е бил уволнен може би откак Труман беше президент. Ако обаче ми създадете проблеми, ще ви създам и аз. Още във вторник сутринта ще пусна рапорт, че сте пили по време на дежурство. Това ще бъде първата ми работа. Хайде сега да свършим с това. Отворете и няма да ви закачам. Просто трябва да погледна нещо на стената.

Бош разклати веригата. Кестър погледа тъпо катинара известно време, после извади от джоба си връзка ключове и отвори портала.

– Съжалявам – рече Бош.

– Аз все още си мисля, че това не е редно – рече Кестър гневно. – Какво общо може да има онзи черен камък с някакво убийство все пак.

– Може, и то много – рече Бош. Той се обърна и тръгна към колата си, но тогава си спомни, че беше прочел нещо за паметника. Върна се и каза: – Има една книга, в която се казва къде се намират имената на стената. Тя също ли е там горе?