Майкъл Конъли - Черното ехо

Кестър доби изненадано изражение, което Бош можеше да види дори в тъмнината. Той каза:

– Не знам за никаква книга. Знам само, че хората от службата по поддръжка на парковете докараха онова нещо и го курдисаха там горе. Даже разчистиха мястото с булдозер. Имат и човек, който стои при паметника в редовните часове за посещение. Него ще трябва да питате за книгата. А сега не ми задавайте въпроса къде е този човек, понеже аз дори името му не знам. Ще останете ли повечко, да оставя отключено, или ще свършите бързо?

– По-добре заключете. Ще ви се обадя, когато си тръгвам.

Бош вкара колата през портала, когато старият човек го отвори, а после се отправи нагоре по чакълената алея към паркинга на хълма. Виждаше тъмното сияние на стената, издигната на възвишението. Нямаше никаква светлина и мястото беше пусто. Той извади от жабката на колата едно фенерче и се отправи нагоре по склона.

Най-напред обходи с лъча цялата стена, за да добие представа за размера й. Беше дълга двадесетина метра и скосена във всеки край. После Хари приближи толкова, че да може да разчете имената. Едно неочаквано чувство го завладя. Някаква неприязън. Откри, че съвсем не иска да види тези имена. Щеше да има твърде много, които беше познавал. По-лошото беше, че щеше да попадне на имена, които бяха принадлежали на хора, за които не знаеше, че са тук. Той развъртя фенерчето и видя една дървена поставка, направена да се слага върху нея книга. Също като онези, на които стояха библиите в църквите. Когато отиде дотам, видя, че на поставката нямаше нищо. Хората от службата по поддръжка на парковете сигурно си бяха взели указателя за всеки случай. Бош се обърна и погледна отново стената, чийто край се губеше в тъмнината. Провери в джоба си за цигари и откри, че има цял пакет. Примири се, понеже беше очаквал да стане точно това. Щеше да се наложи да прочете всички имена. Знаеше го още преди да дойде. Запали цигара и насочи лъча на фенерчето към първата колона от стената.

Изминаха четири часа, преди да стигне до име, което беше на познат. Но не Майкъл Скарлети. Беше Дериъс Коулман, едно момче от Първи пехотен. Коулман беше първият познат на Бош, който беше загинал. Всички го наричаха Кефа. На ръката си имаше татуировка с надпис „Кеф“. Беше убит от свои, когато един двайсет и две годишен лейтенант беше дал грешни координати за въздушна атака в Триъгълника.

Бош се протегна и прекара ръка по буквите от името на мъртвия войник. Беше виждал да го правят по филмите и по телевизията. Представи си Кефа, седнал върху раницата си, със затъкната зад ухото цигара с марихуана.

Хари продължи да чете имената нататък, спирайки само за да запали нова цигара, докато всичките свършиха. През следващите четири часа той се натъкна на около три дузини имена, принадлежащи на войници, които беше познавал и знаеше, че са мъртви. Нямаше имена, които да го изненадат, затова страховете му в този аспект не се оправдаха. Обаче отчаянието дойде от нещо друго. В малката цепнатина между блоковете от изкуствен мрамор видя втъкната малка снимка на мъж в униформа. Човекът даряваше целия свят с широката си, лъчезарна усмивка. Сега обаче той беше само едно име върху стената. Бош извади снимката, задържа я в ръка и я обърна. Отзад пишеше: „Джордж, толкова ни липсва усмивката ти. С цялата ни любов, мама и Тери.“

Бош внимателно постави снимката обратно в цепнатината, чувствайки се като нарушител на нещо много лично. Той се замисли за Джордж, човека, когото никога не беше познавал, и се натъжи. И сам не можа да си обясни защо. След малко продължи.

Накрая, след 58 132 имена, оставаше едно, което не беше видял. Майкъл Скарлети. Беше очаквал това. Бош вдигна очи към небето. На изток беше почнало да става оранжево и той започваше да усеща лекия ветрец, идещ откъм северозапад. На юг федералната сграда се извисяваше над линията на дърветата в гробището като гигантски надгробен камък. Бош беше объркан. Той вече не знаеше защо беше дошъл тук и дали това, което беше открил, имаше някакво значение. Беше ли Майкъл Скарлети все още жив? Беше ли съществувал изобщо? Това, което Еленър му разказа за мемориала, звучеше толкова истинско и вярно. Имаше ли някакъв смисъл всичко? Лъчът на фенерчето все повече отслабваше. Накрая той го угаси.

Бош подремна няколко часа в колата си на гробището. Когато се събуди, слънцето вече се беше издигнало високо в небето и той за първи път забеляза, че цялото гробище беше сякаш обсипано със знамена. До всеки гроб имаше малко американско знаме на дървена пръчка. Той подкара колата и се отправи бавно по тесните алеи, търсейки мястото, където щеше да бъде погребан Медоус.