Майкъл Конъли - Черното ехо

Бош излезе и бързо отиде при Кларк и Ейвъри, които още лежаха на камара върху пода. Ейвъри бръщолевеше:

– Мили Боже, мили Боже…

Кларк се беше хванал с две ръце за гърлото и се бореше за глътка въздух, а лицето му ставаше все по-червено, та на Бош за миг му се стори, че сякаш той се души сам. Беше проснат напряко върху тялото на Ейвъри и двамата бяха целите в кръв.

– Еленър – извика Бош. – Извикай подкрепление и линейки. Кажи на екипа, че идат. Най-малко двама са. С автоматично оръжие.

Той издърпа Кларк от Ейвъри, хващайки го за раменете на сакото, и го извлече настрана от линията на огъня откъм трезора. Детективът от „Вътрешно разследване“ беше получил куршум ниско долу във врата. Измежду пръстите му се стичаше кръв, а в ъгълчетата на устата му се бяха образували две вадички. Кръв имаше и по гърдите. Целият се тресете и беше на път да изпадне в шок. Той умираше. Хари се върна при Ейвъри, който също имаше кръв по гърлото и гърдите, както и едно жълто-кафеникаво мокро парче на бузата си. Част от мозъка на Люис.

– Ейвъри, ранен ли си?

– Да, ъъ… ох, така ми се струва… не знам – успя да каже той с приглушен глас.

Бош клекна до него и набързо огледа тялото и окървавените му дрехи. Не беше ранен и Хари му го каза. После се върна при мястото, където двупластовото стъкло се беше счупило, и погледна надолу към Люис, който лежеше по гръб върху тротоара. Беше мъртъв. Куршумите, застигнали го във възходяща дъга, просто бяха пронизали тялото му. Имаше входни рани по десния хълбок, стомаха, лявата страна на гръдния кош и лявата половина на главата. Бил е мъртъв, преди да стигне до стъклото. Очите му бяха отворени, а погледът зареян в празнотата.

В този момент Уиш влезе във фоайето.

– Подкреплението е тръгнало – рече тя.

Лицето й беше зачервено и дишаше почти толкова трудно, колкото и Ейвъри. Изглеждаше, сякаш беше изгубила контрол над очите си, които трескаво оглеждаха цялата стая.

– Когато подкреплението пристигне – каза Бош, – предай им, че вътре има и един служител от техните. Искам да кажеш това също и на хората от екипа на ФБР.

– За какво говориш?

– Влизам вътре. Единият го уцелих, не знам къде. Това беше Франклин. Другият се спусна преди него. Трябва да е Делгадо. Искам обаче добрите да знаят, че и аз съм там долу. Кажи им, че съм облечен в костюм. Двамата, които преследвам в тунела, са в черни комбинезони.

Бош отвори оръжието си и извади трите празни гилзи, които беше изстрелял. Зареди отново с патрони от джоба си. В далечината се разнесе сирена. Той чу няколко тъпи удара и погледна през стъклената стена във фоайето. Видя Хенлън, който блъскаше с дръжката на пистолета по входната стъклена врата. От този ъгъл агентът от ФБР не можеше да види мястото, където стъклената стена беше пробита. Бош му посочи да заобиколи.

– Чакай малко – каза Уиш. – Хари, не можеш да направиш това. Те имат автоматично оръжие. Изчакай да дойде подкреплението и да вземем някакво решение.

Той тръгна към вратата на трезора и рече:

– Вече всичко започна. Трябва да вървя. Само не забравяй да им кажеш, че съм там долу.

Той мина покрай нея и влезе в трезора, като пътьом щракна ключа за осветлението. Погледна над ръба на дупката в пода. Разстоянието до земята беше около два метра и половина. На дъното се виждаха парчета бетон и арматурно желязо. Бош забеляза кръв по трошляка и едно фенерче.

Имаше твърде много светлина. Ако го чакаха да се появи там долу, щеше да бъде отлична мишена. Той се върна в преддверието и заобиколи вратата. Натисна с рамо и започна да избутва тежката стоманена грамада, докато се затвори.

Бош вече чуваше няколко приближаващи се сирени. Поглеждайки на улицата, видя една линейка и две полицейски коли да се задават по „Уилшайър“. Необозначената кола с Хоук вътре спря отпред и той слезе от нея с изваден пистолет. Вратата беше полузатворена и се движеше от собствената си тежест. Бош се плъзна покрай нея и се озова отново в трезора. Застана пред дупката в пода, докато вратата бавно се затваряше и светлината постепенно ставаше все по-мъждива, Той установи, че ситуацията му е позната и това го поуспокои. Винаги беше така – точно накрая, пред самия вход, вълнението и страхът му бяха най-силни. Щеше да изпадне в крайно уязвимо положение, когато скочеше в дупката. Ако Франклин или Делгадо бяха долу и го чакаха, щеше да им се яви на тепсия.

– Хари – чу да вика Уиш, макар вече да не разбираше думите й през съвсем тесния отвор. – Хари, внимавай. Може да са повече от двама.