Майкъл Конъли - Черното ехо

– Франклин, всичко свърши – извика Бош. – Аз съм от полицията. Предай се.

Не последва отговор, а и Бош не очакваше такъв. Той погледна в едната и в другата посока на главната линия още веднъж, след което скочи във водата. Тя стигаше едва до глезените му. Продължаваше да държи фенерчето и пистолета си насочени към неподвижната фигура, но всъщност не мислеше, че ще са му необходими. Франклин беше мъртъв. Бош видя кръвта, която продължаваше да изтича от раната на гърдите. Оттам попиваше в черната му фланелка и накрая се смесваше с водата, която я отнасяше надолу. Бош провери пулса на мъртвия човек, но не го напипа. Прибра пистолета си в кобура и вдигна автоматичната пушка над главата на Франклин. Свали му прибора за нощно виждане и си го постави на главата.

Тогава огледа отново тунела и в двете посоки. Стори му се, че гледа стар черно-бял телевизор. Обаче белият и сивият цвят имаха кехлибарен оттенък. Щеше да мине малко време, докато свикнеше, но с прибора виждаше значително по-добре, затова реши да го носи.

Следващата му стъпка беше да провери страничните джобове на черните панталони на Франклин. Намери вътре на-мокрен пакет цигари и кибрит. Имаше и резервен пълнител, който Бош взе и постави в джоба на сакото си. Той намери и едно парче мокра хартия, прегънато надве, с размито, капещо от нея синьо мастило. Внимателно я разгъна и веднага разбра, че това беше нарисувана на ръка карта. Нямаше никакви имена, които да обозначават каквото и да е. Само размазани сини линии. В средата беше очертано квадратче, за което Бош реши, че изобразява трезора. Сините линии представляваха канализационната мрежа. Той повъртя картата из ръцете си, но нищо на нея не му се видя познато. Най-дебелата линия минаваше отпред на трезора. Той реши, че това трябва да е „Уилшайър“ или „Олимпик“. Линиите, пресичащи главната, явно бяха преките улици – „Робърт-сън“, „Доухъни“, „Рексфорд“ и други. На чертежа имаше и линии, които продължаваха чак до края на листа. На едно място видя кръгче с „хикс“ вътре в него. Това трябваше да е изходната точка.

Бош реши, че картата ще му бъде безполезна, тъй като не знаеше къде се намира и в каква посока вървеше. Той я пусна във водата и погледа как отплава. В този момент реши да следва посоката на водния поток. Изборът му беше толкова добър, колкото и всеки друг.

Бош зашляпа из водата, следвайки посоката на течението, за която реши, че е западна. При всяка негова крачка върху повърхността се Образуваха кръгове с оранжев оттенък. Водата стигаше над глезените и пълнеше обувките му, правейки походката му тромава и нестабилна.

Мислеше си за това, как Рурки си беше изиграл ролята толкова добре. Нямаше значение дали джипът или високопроходимите коли бяха намерени долу, близо до шосето. Всичко беше за прикритие, нагласена работа. Рурки и неговите бандити бяха направили всичко да изглежда очевидно, а после бяха предприели точно обратното. Старши агентът беше придумал всички да повярват, когато беше разработвал плана за действие предната нощ. И екипът от Федералното бюро чакаше на изхода на тунелите, готов да посрещне „гости“, които никога нямаше да дойдат.

Хари се огледа за някакви знаци или следи в тунела, но не откри нищо. Водата беше отмила всичко. По стените имаше най-различни следи от боя, дори и няколко графита, но всяка от тях би могла да стои там от години. Той ги огледа внимателно всичките, но не забеляза някой от знаците да прилича на поставен нарочно, за да определя посоката. Този път Хензел и Гретел не бяха пускали трошици.

Шумът на движението се усилваше, ставаше и все по-светло. Бош вдигна нагоре прибора за нощно виждане и забеляза конични стълбове от синкава светлина, спускащи се отгоре На всеки тридесетина метра, които идеха от сифоните на Улицата. Скоро той стигна до една подземна пресечка, където водата от неговия канал се смесваше с тази, идеща от другата посока. Там Бош се прилепи към стената на тунела и бавно надзърна зад ъгъла. Не чу, нито видя някого. Не знаеше в каква посока да се отправи този път. Делгадо би могъл да е тръгнал по което и да е от трите възможни направления. Бош реши да следва новото отклонение надясно, понеже смяташе, че то ще го изведе по-далеч от засадата на екипа от ФБР.

Не беше направил повече от три крачки в новия тунел, когато отпред долетя силен шепот.

– Арти, ще се справиш ли? Побързай, Арти. Хайде.

Бош замръзна. Гласът идеше от мъртвилото на пет-шест метра напред. Но той не виждаше никого. Разбра, че приборът за нощно виждане, който носеше – „оранжевите очи“, – го беше предпазил от попадане в засада. Но това прикритие нямаше да трае дълго. Ако приближеше повече, Делгадо щеше да разбере, че не е Франклин.