Майкъл Конъли - Черното ехо

Съвсем не бързаше онзи, който крачеше през водата по посока на Бош. Вървеше с бавни, твърди и уверени крачки като булка, която отива към олтара. Бош седеше във водата с гръб, опрян в стената. Отново се опита да напипа с крака някое от оръжията, но те сякаш бяха потънали вдън земя… Чувстваше се отпаднал, уморен и беззащитен. Тъпата болка в рамото му се беше превърнала в пулсираща. Дясната му ръка беше напълно неподвижна, а с лявата затискаше разкъсаната плът на рамото си. Вече трепереше целият, губеше контрол над тялото си и усещаше, че скоро ще изпадне в безсъзнание и никога повече няма да се събуди.

След малко Бош видя малък лъч светлина да приближава към него откъм дъното на тунела. Той се вторачи в лъча и долната му устна увисна. Не можеше да контролира някои от мускулите си. Тогава стъпките стигнаха до него, спряха и сноп светлина плисна в лицето му като слънце. Беше само едно джобно фенерче, но все пак светеше доста силно; толкова, че Бош не можеше да види кой стои зад него. Въпреки това той знаеше чие лице е там горе в мрака и чия ръка държи фенерчето и какво има в другата.

– Кажи ми – рече Бош, шепнейки с пресъхнало гърло. – Фенерчето и писалката-показалка от един комплект ли са?

Рурки сниши лъча светлина, докато стигна земята. Бош се огледа и видя своя пистолет и автоматичната пушка М-16 до стената отсреща. Бяха твърде далеч, за да ги достигне. Забеляза и това, че Рурки, който беше облечен в черен гащеризон, с крачоли, напъхани във високи гумени ботуши, държеше друга пушка М-16, насочена към него.

– Ти уби Делгадо – рече Бош. Това беше твърдение, а не въпрос.

Рурки не каза нищо. Пушката в дясната му ръка се надигна.

– Сега се каниш да убиеш и полицай, така ли?

– Това е единственият начин да изляза чист от всичко дотук. Ще изглежда така, сякаш Делгадо те е оправил първи с това. – Той вдигна автоматичната пушка. – После аз съм застрелял него. Ще изляза оттук като герой.

Бош не знаеше дали да каже нещо за Уиш. Можеше дай навлече неприятности, а дори и да застраши живота й. Обаче можеше и да спаси своя.

– Я остави, Рурки – рече той накрая. – Уиш знае всичко. Аз й казах. В досието на Медоус има едно писмо. От него става ясно, че ти имаш пръст в цялата работа. Тя сигурно е казала вече на всички горе. Откажи се от това и ми потърси помощ. Ще кажа добри думи за теб, ако ме изкараш оттук. Скоро ще изпадна в шок, човече.

Бош не беше сигурен, но му се стори, че забеляза лека промяна в изражението на Рурки, особено в очите му. Те останаха отворени, но като че бяха престанали да виждат – сякаш Рурки за момент беше погледнал навътре в себе си. После очите му се раздвижиха и погледът му се върна върху Бош, но в него нямаше състрадание, само любопитство. Бош потърси опора с пети в тинята и се опита да се изправи, допирайки гръб в стената отзад. Едва се беше надигнал няколко сантиметра, когато Рурки се наведе над него и леко го блъсна обратно надолу.

– Стой там, без да мърдаш, дявол да те вземе. Мислиш, че ще те изкарам оттук ли? Само като пресметна, че ни струваше пет, а може би и шест милиона от това, което Тран имаше в касата си. Трябва да е имало толкова, но сега вече никога няма да разбера. Ти прецака такова идеално престъпление. Никога няма да излезеш оттук.

Бош отпусна глава, докато брадичката му опря в гърдите. Очите му се въртяха в орбитите. Искаше му се да заспи, но се бореше с всички сили срещу това. Той изпъшка, но не каза нищо.

– Ти беше единственото нещо, което не седеше както трябва в целия план. И какво се получи? Щом едно-единствено нещо може да се случи, то се случва. Ти си истинско въплъщение на шибания „Закон на Мърфи“ бе, човече!

Бош успя да погледне нагоре към Рурки. Но усилието да извърши това беше невероятно. После здравата му ръка се свлече от раненото рамо. В нея нямаше повече сила, която да я крепи там.

– Какво? – едва успя да изрече той. – Как-кво… искаше… да кажеш?… Единственото нещо?

– Говорех за съвпадението. Ти получаваш повикването във връзка с Медоус. Това не беше част от замисъла, Бош. Вярваш ли в подобни глупости? Питам се колко ли процента е била вероятността? Искам да кажа, че Медоус беше пъхнат в една тръба, където знаехме, че е влизал и преди това. Надявахме се, че може би нямаше да бъде открит поне няколко дена, а после ще изминат още ден или два, преди някой да успее да идентифицира отпечатъците му. Междувременно щеше да бъде протоколиран като жертва на „свръхдоза“. Той и без това беше регистриран като наркоман. Защо да не сбърка някога? Какво става обаче? Онова момче съобщава за трупа веднага след „доставката“ му. – Той поклати глава. – И кой бива повикан? Един несретник, който за съжаление е познавал шибания мъртвец и го идентифицира за две секунди. Един лайнен боен другар от шибаните тунели в Шиба-нам. Аз сам не мога да повярвам на тая глупост. Ти обърка цялата работа, Бош. Дори своя собствен несретен живот… Хей, тука ли си?