Майкъл Конъли - Черното ехо

– Хари, хайде бе, човек. Трябва да поговорим.

И тогава Бош усети силната болка в рамото си, пулсираща чак до лакътя и до врата му. Някой го държеше за лявата ръка и леко го потупваше. Той отвори очи. Беше Джери Едгар.

– Ахаа, ето, това е – рече Едгар. – Нямам много време. Онзи на вратата казва, че щели всеки момент да пристигнат. Освен това смяната му скоро свършвала. Исках да се опитам да поговоря с теб преди онези от пресата. Щях да дойда вчера, ама тук беше фрашкано с копринени костюми. Пък и чух, че през по-голямата част от деня си бил в безсъзнание. Имал си делириум.

Бош само го наблюдаваше.

– При такива случаи – рече Едгар, – както съм чувал, най-добре било да кажеш, че не си спомняш нищо. Нека те си го съчиняват, както решат. Имам предвид, че когато те понадупчат, няма начин някой да ти каже, че лъжеш за това, дето не си спомняш нищо. Просто мозъкът ти блокира, човече, когато тялото претърпи травмиращо поражение. Чел съм го това.

Едва сега Бош осъзна, че се намира в болнична стая, и започна да се оглежда. Забеляза пет или шест вази с цветя. Из стаята се носеше сладникава миризма на гнило. Забеляза също и че на гърдите и кръста си имаше усмирителни колани.

– Намираш се в медицинския център „Мартин Лутър Кинг“, Хари. Докторите казват, че ще се оправиш. Само имат още малко работа по ръката ти. – Едгар сниши гласа си до шепот: – Аз се промъкнах тук незабелязано. Май сестрите тъкмо се сменяха или нещо такова. Ченгето, дето е на вратата, е от уилшайърския патрул, та ме пусна, щот’ май имал къща за продаване, та чул, че аз въртя такива далавери. Казах му, че ще му бутна две точки аванс, ако ме пусне тук за пет минути.

Бош още не беше проговорил. Не беше сигурен дали ще може. Чувстваше се така, сякаш плува върху въздушна възглавница. Трудно му беше да се съсредоточи върху думите на Едгар. Какво значеше това за някакви точки? И как се е озовал в медицинския център „Мартин Лутър Кинг“, близо до Уотс. Последното, което помнеше, беше, че се намираше в Бевърли Хилс. В някакъв тунел. Медицинските центрове в Лос Анджелис или Седарс бяха по-близо.

– Все пак ще се опитам да ти кажа – продължи Едгар – какво става, доколкото мога, преди да са се довлекли копринените костюми и да са почнали да се ебават с тебе. Рурки е мъртъв. Люис е мъртъв. Кларк е много зле, но макар да го крепели като жив труп, чух, че май нямало да го бъде. Щели само органи да използват от него. Щом се появи човек, който да се нуждае от нещо, и ще му дръпнат щепсела. Как би се чувствал, ако ти турят сърцето или окото на тоя задник? Или пък нещо друго? Въпреки всичко, както вече казах, трябва да излезеш от тая работа чист. При всички положения с тази ръка можеш да получиш двайсет процента инвалидност без много зор, понеже е било по време на изпълнение на служебните ти задължения.

Той се усмихна на Бош, който го гледаше с празен поглед. Гърлото на Хари беше пресъхнало и гласът хриптящ, когато най-после се опита да заговори:

– „Мартин Лутър Кинг“ ли?

Говореше трудно, но все пак се разбираше. Едгар му наля една чаша вода от каната, поставена на масичката до леглото, и му я подаде. Бош разкопча коланите, приготви се да отпие и веднага усети да го залива вълна от гадене. Едгар не забеляза нищо.

– Това тук е заведение точно за гръмнати и наръгани, човече. Тук докарват пострадалите при пукотевици. Няма по-добро място в окръга, където да отиде човек с огнестрелна рана. Няма префърцунени докторчета като в Лосанджелиския център. Тук обучават военни лекари. Значи хората са подготвени за пострадали при война. Докараха те тук с хеликоптер.

– Колко е часът?

– Малко след седем, неделя сутринта. Губи ти се почти цял ден.

Тогава Бош си спомни за Еленър. Тя ли беше дошла накрая от дъното на тунела? Какво беше станало? Едгар сякаш разбра за какво мисли. Напоследък това се отдаваше на всички.

– Твоят женски партньор е добре. И двамата сега сте в светлината на прожекторите, човече. Герои.

Герои. Бош се замисли над това. След малко Едгар каза:

– Трябва да се чупя оттук. Ако разберат, че съм говорил с тебе първи, може да ме изритат в Нютън.

Бош кимна. Повечето от ченгетата не биха имали нищо против да ги изпратят на работа към участъка в Нютън. Там стрелбата никога не спираше. Но не и Джери Едгар, агентът по недвижими имоти.

– Кой ще идва?

– Обичайната тайфа, предполагам. От „Вътрешно разследване“, експерти по балистика, хора от ФБР. Също и от полицията на Бевърли Хилс. Мисля, че в този момент всички нямат търпение да разберат какво е станало там долу. А имат само тебе и Уиш, за да научат. Май им се иска да чуят една и съща история и от двама ви. Затуй ти казвам да им речеш „не помня“, и туйто. Та ти си прострелян, човече. Ранен служител по време на дежурство… Имаш пълното право да не помниш нищо.