Майкъл Конъли - Черното ехо

Гласът й отекна из стоманената стая. Той погледна надолу в дупката и пое дълбоко дъх. Когато чу ключалката на вратата да изщраква и всичко наоколо потъна в мрак, Хари скочи.

В мига, когато се приземи върху трошляка, Бош приклекна и изстреля един патрон от своя „Смит и Уесън“ в тъмнината, после се прилепи към стената на тунела. Това беше военен трик. Стреляй, преди да стрелят по теб. Никой обаче Не го чакаше. Не последва отговор на изстрела му. Не чувате никакви звуци освен далечния лек тътен от тичащи по мраморния под отгоре крака. Той разбра: трябваше да предупреди Еленър, че първият изстрел ще бъде негов.

Хари извади запалката си, задържа я далеч от тялото и тогава я щракна. Друг военен трик. После вдигна фенерчето и се огледа наоколо. Разбра, че е стрелял в глухия край на тунела. Прокопаният от крадците тунел отиваше в обратната посока. На запад, а не на изток, както бяха помислили, докато разглеждаха схемата миналата нощ. Това означаваше, че не бяха влезли през мястото, откъдето Гиърсън беше предположил, че ще влязат. Не откъм „Уилшайър“, а от „Олимпик“ или „Пико“ на юг, или пък от „Санта Моника“ на север. Бош разбра, че служителят от канализационната служба и всички останали агенти и ченгета бяха доста умело подведени от Рурки в грешна посока. Нищо нямаше да бъде така, както го бяха планирали или мислили. Хари трябваше да решава сам. Той насочи лъча светлина към черното гърло на тунела, който се спускаше малко надолу, после се издигаше и му даваше видимост навътре около десетина метра. Тунелът отиваше на запад. Екипът от ФБР стоеше и чакаше на изходите от юг и изток. Нямаше да дочакат никого.

Държейки фенерчето далеч от тялото си с дясната ръка, той запълзя напред. Тунелът не беше по-висок от метър и двайсет и беше малко под метър широк. Движеше се бавно, като държеше пистолета в същата ръка, с която си помагаше при пълзенето. Във въздуха миришеше на кордит. Синкав пушек се виеше отпред в светлината на фенерчето. „Пурпурна мъгла“, помисли си Бош. Усети, че започва да се поти обилно от горещината и от страх. На всеки три метра спираше да избърше потта от очите си с ръкав. Не съблече сакото, защото не искаше да се отличава от описанието, дадено на хората, които щяха да го последват вътре в тунела. Не искаше да бъде убит от своите.

Тунелът завиваше ту наляво, ту надясно в продължение на петдесетина метра, карайки Бош да губи представа за посоката. На едно място се спускаше стръмно надолу и минаваше под някакво съоръжение. От време на време до слуха му достигаше приглушеният грохот на движението отгоре, от който тунелът сякаш дишаше. На всеки десетина метра гореше свещ, поставена в малка ниша в стената. Бош потърси с очи в пясъка и пръстта на пода евентуални следи от замаскирани капани, но видя само кръв.

След няколко минути бавно придвижване, той изключи фенерчето и се отпусна назад върху подгънатите си крака да почине и се опита да установи контрол над дишането си. Но сякаш въздухът в дробовете му не беше достатъчно. Той затвори за момент очи, а когато ги отвори, забеляза, че иззад завоя отпред идеше бледа светлина. Беше твърде стабилна, за да бъде от свещ. Бош продължи да се движи бавно, без да включва фенерчето. Когато зави зад ъгъла, тунелът се разшири. Беше стая. Висока достатъчно, за да се изправи човек в цял ръст, и широка толкова, че да може да се живее в нея по време на копането, помисли си той.

Светлината идеше от един газов фенер, поставен в ъгъла на подземната стая. Вътре имаше също два спални чувала и газов котлон. Имаше и преносим химически клозет. Хари видя два противогаза и две раници с храна и инструменти. В другия ъгъл стояха найлонови пликове с отпадъци. Това беше импровизиран бивак, същият, какъвто Еленър беше казала, че са намерили в тунела под „Уестленд Нешънъл“. Бош огледа екипировката и си помисли за предупреждението на Уиш, че може да са повече от двама. Но тя грешеше. Всичко беше по два броя.

Тунелът продължаваше от другия край на импровизирания бивак, където се виждаше дупка, широка около метър. Бош угаси фенера, за да не го осветява откъм гърба, и запълзя напред. По-нататък вече нямаше свещи в стените. Той използваше фенерчето си само от време на време, за да се ориентира, но пълзеше напред на тъмно. През определени интервали спираше, затаяваше дъх и се ослушваше. Шумът на движението отгоре обаче оставаше все тъй далечен. Друго не се чуваше. На около петнайсет метра от стаята тунелът свършваше, но Бош забеляза кръгло очертание в пръстта на пода. Това беше капак от шперплат, покрит със слой пръст. Преди двадесет години би го нарекъл „дупка на плъх“.