Майкъл Конъли - Черното ехо

– Изчакайте тук, моля. Ще се върна веднага.

Той се отправи с бързи крачки към „Уилшайър“, застана на ъгъла и постоя известно време, сякаш чакаше някого, като демонстративно погледна часовника на ръката си. После се върна при колата и седна отново зад волана. Кларк беше на „Уилшайър“, спотаен във входа на един магазин и наблюдаваше трезора. Той забеляза уговорения от Люис сигнал и тръгна с небрежна походка към колата.

Докато Кларк се наместваше на задната седалка, Люис рече:

– Господин Ейвъри твърди, че Бош му е казал да отиде в „Дарлингс“ и да чака, понеже можело да има хора в трезора, които са дошли изпод земята.

– А казал ли е Бош какво ще прави самият той? – запита Кларк.

– Нито дума – отвърна Ейвъри.

Всички замълчаха и се замислиха. Люис не можеше да разбере какво става. Ако работата на Бош не беше чиста, какво правеше той в момента? Люис помисли още известно време над това и заключи, че ако Бош беше замесен в обира на трезора, то беше в доста изгодна позиция, понеже се намираше отвън и дърпаше конците. Можеше да подведе охраната на трезора, а можеше и да отпрати силите на реда в грешно направление, докато неговите хора вътре щяха да се измъкнат безпрепятствено.

– Хванал е всички за канарчета – рече Люис повече на себе си, отколкото на другите двама мъже в колата.

– Кой, Бош ли? – запита Кларк.

– Той дирижира цялото нападение. Не можем да предприемем нищо, освен да чакаме. Не можем да влезем в тоя трезор. Не можем да минем и под земята, понеже няма да знаем накъде да се движим. Той вече е вързал екипа на ФБР да стоят и чакат долу при шосето. И те ще чакат бандити, които никога няма да се появят, дяволите да ги вземат.

– Чакайте, чакайте – обади се Ейвъри. – Можете да влезете в трезора.

Люис се завъртя на седалката си и загледа Ейвъри право в очите. Собственикът на трезора им каза, че правилата, съществуващи за банките, не важели за хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“, понеже то не било банка, а пък той имал компютърен код, с който можел да отвори трезора.

– Казахте ли това на Бош? – попита Люис.

– Още вчера, че и днес пак.

– А той знаеше ли отпреди?

– Не. Изглеждаше изненадан. Зададе подробни въпроси колко време щяло да отнеме да се отвори трезора, какво трябвало да се направи и други такива. После днес, когато се задейства алармата, аз го попитах дали да отворим. Той каза не. Нареди просто да излезем оттам.

– По дяволите! – рече Люис развълнувано. – По-добре да се обадя на Ървинг.

Той изскочи от колата и изтича до уличния телефон пред „Дарлингс“. Набра домашния номер на Ървинг, но никой не отговори. Обади се в службата и се свърза с дежурния. Поръча му да се обади на Ървинг по домашния телефон. Почака пет минути, крачейки нервно напред-назад пред телефона и тревожейки се, че времето минава. Телефонът остана ням. Той използва съседния апарат, за да се обади на дежурния и Да се увери, че Ървинг е бил повикан по пейджъра. Дежурният каза, че е направил това. Люис реши, че повече не може да чака. Трябваше сам да направи всичко и да се превърне в героя на случая. Заряза телефоните и се върна при колата.

– Какво каза шефът? – запита Кларк…

– Влизаме – рече Люис и запали мотора на колата.

Радиостанцията изписука два пъти и гласът на Хенлън се разнесе в ефира.

– Хей, Бродуей, имаме посетители откъм Първа.

Бош грабна слушалката.

– Какво казваш, Първи? Откъм „Бродуей“ не се вижда нищо.

– Трима бели мъже се готвят да влязат в хранилището от нашата страна. Използват ключ. Единият прилича на човека, който беше преди това с теб. Старият, с широките гащи на карета.

Беше Ейвъри. Бош вдигна предавателя към устата си, но се поколеба какво да им каже.

– Ами сега какво? – обърна се той към Еленър. Подобно на Бош тя се беше вторачила в помещението с трезора, но вътре нямаше и следа от посетителите. Тя не каза нищо.

– Ъъ, Първи? – рече Бош в микрофона. – Видяхте ли някакво превозно средство?

– Никакво – отвърна гласът на Хенлън. – Дойдоха пеш от една странична алея. Сигурно там са паркирали. Искате ли да хвърлим едно око?

– Не, чакайте така за малко.

– Вече са вътре и изгубихме визуален контакт. Кажете какво да предприемем?

Бош се обърна към Еленър и вдигна вежди. Кои ли биха могли да бъдат?

– Поискай описание на двамата с Ейвъри – рече тя.

Той поиска.

– Бели, от мъжки пол – започна Хенлън. – Номер едно и номер две са в костюми, износени и смачкани. С бели ризи. И двамата малко над тридесетте. Единият червенокос, добре сложен, метър и седемдесет и пет, около осемдесет килограма. Другият: тъмнокестенява коса, по-слаб. Не съм сигурен, но бих казал, че тези типове са ченгета.