Майкъл Конъли - Черното ехо

– Какво е това? От седемдесет и трета година ли?

– Прочети го. Това е досието на Медоус, което ми изпратиха от Сейнт Луис. В онова, което ми показа, нямаше копие от това писмо. Той го е скрил. Прочети го и ще разбереш защо.

Бош хвърли един поглед към вратата на трезора. Нищо не се случи, а и той не очакваше каквото и да е. После я загледа, докато тя четеше. Веждите й се повдигнаха, но още не беше стигнала до името.

– Така, значи е бил някакъв герой, се казва тук. Аз не… – Очите й се разшириха, когато стигна до края на листа. – Лейтенант… Джон Рурки.

– Аха. Пропусна също така и първото обръщение.

Той й посочи изречението, в което Рурки се споменаваше командир на Медоус.

– Това е човекът отвътре. Какво мислиш, че трябва да направим?

– Не зная. Сигурен ли си? Това не доказва нищо.

– Ако е съвпадение, той щеше да си каже, че е познавал Медоус, да изясни нещата. Като мен. Аз веднага казах. А той премълча, понеже не е искал връзката да бъде разкрита. Попитах го сега по телефона и той излъга. Още не знае, че имаме това в ръцете си.

– Разбра ли, че ти знаеш?

– Да. Не знам какво си е помислил. Затворих му телефона. Въпросът е какво ще правим отсега нататък? Май сме поставени тук да си губим времето. Цялата работа е една нагласена комедия. Никой няма да влиза в трезора. Вероятно са настигнали Тран, взели са му диамантите и са изчезнали. Ние го накарахме сам да си сложи главата на дръвника.

Тогава Бош си помисли, че може би белият форд принадлежеше на крадците, а не на Люис и Кларк. Те бяха проследили Бош и Уиш до Тран.

– Чакай малко – рече Еленър. – Ох, не знам. Ами алармите през седмицата? Пожарният кран и пожарът? Би трябвало да става така, както го мислехме.

– И аз не знам. Вече нищо не изглежда смислено. Може би Рурки е приготвил капан на хората си. Или пък иска да ги очисти.

Двамата се загледаха към трезора отпред. Дъждецът вече беше спрял, слънцето беше изгоряло и стоманената врата блестеше. Накрая Еленър заговори:

– Мисля, че трябва да потърсим помощ. Хенлън и Хоук се намират от другата страна на хранилището, имаме също и екипа от Бюрото, освен ако това не е част от играта на Рурки.

Бош й каза, че беше проверил екипа по наблюдението и хората са били по местата си.

– Тогава какво прави Рурки? – запита тя.

– Дърпа конците.

Те постояха, без да предприемат нищо още няколко минути, след което решиха да се обадят на Ороско в участъка на Бевърли Хилс. Най-напред Еленър се свърза с Хенлън и Хоук. Бош искаше да ги задържи на място.

– Будни ли сте още? – запита Еленър по радиостанцията.

– Чувствам се като онзи тип, дето се беше заклещил с колата си в надлеза след земетресението в Оукланд. Какво става при вас все пак?

– Нищо, само проверявам. Как е предната врата?

– Още никой не е почукал.

Тя прекъсна връзката и настъпи моментна тишина, преди Бош да излезе, за да се обади по телефона на Ороско. На няколко крачки той спря, обърна се и я погледна.

– Той все пак умря, знаеш ли това? – запита Бош.

– Кой е умрял?

– Онзи човек, който се беше заклещил на надлеза.

Точно в този момент някакъв тласък изотдолу разтърси колата. Също като първи трус при земетресение, съвсем леко, просто едно помръдване. Не последваха други вибрации. След секунда или две обаче зазвуча аларма. Звъненето идеше откъм хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“. Бош се стресна и се вторачи към стъклената стая с трезора. Нямаше никакви видими признаци за проникване. В този момент радиостанцията изпращя и се чу гласът на Хенлън:

– Звънецът се задейства. Какъв е планът за действие по-нататък?

Отначало нито Бош, нито Уиш отговориха на обаждането. Двамата стояха и гледаха трезора като онемели. Рурки беше вкарал хората си в капана. Или поне така изглеждаше.

– Копеле! – изруга Бош. – Проникнаха вътре.

– Кажи на Хенлън и Хоук да стоят на място, докато получим заповеди – рече Бош.

– А кой ще даде заповедите? – запита Еленър.

Бош не отговори. Мислеше си какво ли става вътре в трезора. Защо Рурки беше вкарал своите хора в капана?

– Може би не е успял да ги предупреди, да им каже, че Диамантите вече не са там и че ние сме тук – рече той. – Искам да кажа, че и ние самите преди двадесет и четири часа не знаехме нищо за това място и какво изобщо става. Може би, когато разбрахме, вече е било късно. Били са проникнали далеч навътре.

– Значи все пак действат, както е било предвидено – рече Еленър.

– Ще отворят сейфа на Тран най-напред, ако са си написали домашното и вече знаят кой точно е неговият. Ще открият, че е празен, и после какво? Ще офейкат или ще започнат да разбиват други сейфове, за да намерят нещо, заради което си е струвало да бъде извършено всичко дотук?