Майкъл Конъли - Черното ехо

– Той е казал, че справедливостта се отъждествява с реда й законността. Мисля, че е бил прав.

Тя не каза нищо повече и не след дълго Бош чу как дишането й стана дълбоко и равномерно. Когато мине някоя кола и ги освети, той щеше да погледне лицето й, реши Бош. Еленър спеше като дете, с ръце под главата. Бош свали прозореца от своята страна и запали цигара. Пушеше и се питаше дали би могъл да се влюби в нея, а и тя в него. Тази мисъл го развълнува, но и обезпокои в същото време.

Сива зора се спусна над улицата и изпълни колата със слаба светлина. Утрото донесе със себе си и лек дъждец, който намокри платното и запоти долната половина на прозорците на хранилището „Бевърли Хилс Сейф енд Лок“, Това беше първият валеж от месеци насам, доколкото си спомняше Бош. Уиш спеше, а той наблюдаваше трезора; светлината отгоре се отразяваше от излъсканата стомана. Вече минаваше шест часът, но Бош беше забравил за уговорката на Еленър да се обади на Рурки и я остави да спи. Всъщност през цялата нощ той не я събуди, за да поспи сам. Просто никога не се уморяваше. Хоук се обади по радиостанцията в три и половина, за да се увери, че са будни. След това всичко отново утихна. През останалото време от нощта Бош размишлява ту за Еленър, ту за трезора, който наблюдаваше.

Той се пресегна за чашката, оставена върху арматурното табло на колата и провери дали не е останала една макар и студена глътка кафе, но тя се оказа празна. Бош я пусна на пода зад облегалката. Тогава забеляза пратката от Сейнт Луис върху задната седалка. Протегна се и сграби плика от амбалажна хартия. Измъкна отвътре дебелия сноп листа и разсеяно ги прехвърли, като през няколко секунди хвърляше по един поглед към трезора.

Повечето от написаното във военното досие на Медоус вече виждал. Веднага установи обаче, че имаше и няколко Ледения, които не бяха сред онези, получени преди от Уиш.

Това беше по-пълно досие. Видя фотокопие от протокола на наборната комисия и от медицинския му преглед. Имаше и няколко протокола от медицински прегледи в Сайгон. Два пъти беше лекуван от сифилис и един път от остро нервно разстройство.

Разлиствайки изпратените материали, Бош спря вниманието си върху фотокопие от писмо на един конгресмен от Луизиана на име Нууни, което беше от две страници. Любопитно, каза си той и започна да го чете. Носеше дата 1973 и беше адресирано до Медоус в посолството в Сайгон. Писмото, носещо оригиналния конгресменски печат, благодареше на Медоус за неговото гостоприемство и оказана помощ по време на последното посещение на конгресмена. Нууни отбелязваше, че за него било приятна изненада да открие земляк от Ню Айберия в онази чужда страна. Бош се учуди на съвпадението. Медоус вероятно е бил назначен за охрана на конгресмена, та когато се върне във Вашингтон, законодателят да даде висока оценка на персонала и морала в Югоизточна Азия. Съвпадения няма, повтори си Бош за кой ли път.

На втора страница от писмото Медоус беше поздравен за добрата му служба и добрата характеристика, която неговият командващ офицер му беше направил пред конгресмена. Бош продължи да чете нататък. Споменаваше се намесата на Медоус за спирането на един опит за незаконно проникване в хотела към посолството по време на престоя на конгресмена. Някой си лейтенант Рурки беше описал в детайли героичната постъпка на Медоус пред щаба. Бош усети някакво трепване ниско долу под сърцето, сякаш кръвта му се беше от-текла от него. Писмото завършваше с няколко приказки за щастливо завръщане у дома. Накрая имаше едър, завъртян подпис на конгресмена и една напечатана бележка в долния ляв ъгъл:

кк: Армия на САЩ, Архивен отдел, Вашингтон, окръг Колумбия.

Лейт. Джон Х. Рурки, Посолство на САЩ, Сайгон, Сее. Виетнам.

„Дейли Айбериан“, редактор по новините.

Бош остана да гледа втората страница още дълго време без да мърда и да диша. Всъщност му се стори, че усеща пристъп на гадене и избърса потното си чело с длан. Опита се да си спомни дали някога беше чул да се споменава второто име на Рурки или инициалите му. Не можа. Обаче вече нямаше значение. Нямаше и съмнение. Нямаше съвпадения.

Пейджърът на Еленър записука, стряскайки и двамата като изстрел. Тя се изправи и започна да рови из чантата си, докато откри машинката и я изключи.

– Ох, божичко, колко е часът? – запита тя объркана.

Той каза, че е шест и двайсет, и едва тогава си спомни, че трябваше да са се обадили на Рурки по градската линия още преди двадесет минути. Пъхна писмото обратно сред другите бумаги в плика и го хвърли на задната седалка.