Майкъл Конъли - Черното ехо

Сякаш отново познала за какво мисли той, Уиш рече:

– Рурки каза, че от това, което са видели, нямало одеяло в багажника на джипа. Но ако това е същият джип, с който трупът на Медоус е бил откаран до язовира, все още трябва да има поне косми, които да послужат като доказателство.

– Ами знака, който Шаркай е видял на вратата?

– Рурки каза, че нямало никакъв знак. Обаче може преди това да е имало и те просто да са го махнали, когато са оставили джипа на открито.

– Аха, аха – рече Бош. След като помисли, той продължи: – Не те ли смущава това, че всичко много бързо си идва на мястото.

– А трябва ли да ме смущава?

Бош вдигна рамене. Погледна отново към „Уилшайър“. Мястото до тротоара при пожарния кран беше празно. Откакто се върнаха след вечеря, белия форд го нямаше. Бош беше сигурен, че това е колата на „Вътрешно разследване“. Не знаеше обаче дали Люис и Кларк са някъде наоколо и дали са останали за през цялата нощ.

– Хари, добрата детективска работа се характеризира със случаи, при които нещата съвпадат – каза Еленър. – Искам да кажа, че ние не вършим нашата работа просто ей така напосоки и не стреляме в тъмнината. Според мен най-после стигнахме донякъде, което е доста по-добре, отколкото преди три дена. Защо тогава да се тревожим, че няколко неща най-после са си дошли на мястото?

– Преди три дена Шаркай беше все още жив.

– Е, докато продължаваш да се упрекваш за това, защо не прибавиш и всички останали хора, които просто не са извадили късмет и са били убити? Не можеш да промениш нищо, Хари. А и не ти подхожда да се правиш на мъченик.

– Какво искаш да кажеш с това „извадили късмет“? Шаркай не е имал избор.

– О, да, имал е. Когато си е избрал улицата за свой дом, е знаел, че може да намери смъртта си на същата тази улица.

– И ти самата не го вярваш това. Той беше още дете…

– Вярвам, че гадости като тази се случват. Вярвам, че най-доброто нещо за тебе е да излезеш от цялата тая каша чист. Някои хора печелят, други губят. За щастие в половината случаи побеждават добрите. Това сме ние, Хари.

Бош допи чашката си и помълча известно време. Оттук имаха много добър изглед към трезора, който се пъчеше в стъклената стая като царски трон. Седеше си там отвън, на открито, лъскав и блестящ на светлината, падаща от тавана, и сякаш казваше на целия свят „обери ме“. И някой щеше Да дойде да го вземе, мислеше си Бош. Засега ще ги оставим Да го оберат.

Уиш вдигна слушалката на радиостанцията, натисна бутона за предаване и рече:

– Бродуей Едно към Първи, чувате ли ме?

– Чуваме, Бродуей. Има ли нещо? – Беше гласът на Хоук, Който й отговори. Връзката беше много лоша благодарение на многото метал в сградата.

– Само проверявам. Какво ви е местоположението?

– Намираме се малко на юг от предната врата на заложната къща. Засега нищо за отбелязване.

– Ние сме източно от вас. Виждаме… – Тя изключи предавателя и погледна Бош. – Забравихме да уговорим кодово название за трезора. Имаш ли някаква идея?

Бош поклати отрицателно глава, но после каза:

– Саксофон. Виждал съм много саксофони да висят в заложните къщи. Също и други музикални инструменти. Има ги много.

Тя включи предавателя отново:

– Прощавайте, Първа улица, имах техническа неизправност. Намираме се източно от заложната къща и имаме добра видимост към пианото на витрината. Вътре не се забелязва движение.

– Останете на подслушване. Да не заспите.

– Разбрано. Край, Бродуей.

Бош се усмихна и поклати глава.

– Какво? – запита тя. – Какво ти е?

– Виждал съм много музикални инструменти в заложните къщи, но никога пиано. Кой би закарал пиано в заложна къща? Ще му трябва камион за това. Изпортихме работата.

Той взе предавателя, но не натисна бутона за връзка.

– Чувате ли ме, Първа улица. Поправям се, не е пиано това на витрината, а акордеон. Грешката е наша.

Тя постави ръка на рамото му и му каза да забрави за пианото. Замълчаха и се успокоиха. Работата по наблюдението беше за повечето детективи голям бич. Но през своята петнайсетгодишна служба Бош беше издържал и никога не беше имал нищо против коя да е засада. Всъщност той дори им се радваше, когато имаше възможност да бъде в добра компания. За Хари добрата компания не означаваше разговор, а именно липсата на такъв. Когато няма нужда да разговаряш, за да се чувстваш удобно, значи това е най-добрата компания. Бош се замисли върху случая и наблюдаваше движението нагоре и надолу по улицата. Мислено подреждаше фактите в тяхната последователност, от началото до този момент. Спомни си всички сцени и разговори. Беше открил навремето, че това подреждане на събитията му помага, когато трябва да избере следващия си ход. Това, върху което разсъждаваше сега и което го дразнеше като разклатен зъб, беше онзи опит за прегазване. Колата, която беше връхлетяла върху тях предишната нощ. Защо? Какво бяха научили те до този момент, което да ги прави толкова опасни? Изглеждаше глупаво да се опиташ да прегазиш ченге и федерален агент. Защо тогава се беше случило? Мислите му се насочиха към онази нощ, която прекараха заедно, след като бяха отговорили на всичките въпроси на разпитващите ги. Еленър беше разтревожена. Много повече от него. Докато я държеше в ръце в леглото й, той изпита усещането, че сякаш държи подплашено животно и го утешава. Просто я държеше и милваше. Не се любиха. Така дори беше някак си по-интимно.