Джейсън Матюс - Червената лястовица

Когато стана чужд шпионин — агент, истински разузнавателен справочник, Марбъл скромно и с изтънчена деликатност се извиняваше на оперативните работници от ЦРУ — неговите водещи офицери — за оскъдната информация, която докладваше. Но в Ленгли бяха смаяни. Той им подаваше неизмеримо ценна информация за операциите на КГБ и на СВР, за проникване в чужди правителства и понякога, когато можеше, перлата в короната: имена на американци, шпиониращи за Русия. Марбъл беше изключителен, безценен източник.

22,18. Нейт зави зад ъгъла и тръгна по тясна уличка с жилищни блокове от двете ѝ страни, с неравни тротоари, по които дърветата зъзнеха голи, окичени със сняг. В долния край на улицата, иззад ъгъла, откроявайки се на фона на светлината на пресечката по-надолу, се появи позната фигура и тръгна срещу него. Старецът беше професионалист: беше заковал четириминутния прозорец.

Умората на Нейт се изпари и той се усети как се ободрява. Докато Марбъл приближаваше, американецът автоматично сканираше празната улица за аномалии. Никакви коли. Погледни нагоре. Никакви отворени прозорци, тъмни апартаменти. Погледни назад. Безлюдни кръстовища. Сканирай сенките. Никакви улични метачи, никакъв размотаващ се безделник. Една грешка, независимо от всичките часове на тактическия обход, на провокативни маневри, на чакане и наблюдаване в снега и студа, една-едничка грешка би довела до неизбежния фатален резултат — смъртта на Марбъл. Не! За Нейт бездруго загубата на информационен източник или дипломатически скандал би била много тежка, но в никакъв случай не можеше да допусне смъртта на този човек. Не, Нейт нямаше да се провали.

Марбъл вървеше напред, без да бърза. Те се бяха срещали два пъти преди. Руснакът беше прехвърлян последователно на цяла редица водещи офицери от ЦРУ — и се бе опитал да научи на нещичко всеки един от тях. Някои бяха талантливи. В неколцина бе установил непоправима тъпота. А един или двама бяха демонстрирали ужасяваща немарливост , потенциално фатална незаинтересованост към израстването си като професионалисти. Нейт бе различен, интересен. Имаше нещо в него, острота, фокус, агресия в стремежа да върши нещата правилно. Малко неопитен, малко натрапчив — смяташе Марбъл, — но малцина притежаваха такъв огън и на руснака му харесваше точно това. Очите му се присвиха от удоволствие, когато видя младия американец. Нейт беше среден на ръст, със слабо телосложение, с права черна коса над прав нос и кафяви очи, които не спираха да се движат, гледайки над раменете на по-възрастния мъж, докато той приближаваше — по-скоро бдителен, отколкото изнервен.

— Добър вечер, Натаниъл — каза Марбъл. Лек британски акцент, останал от назначението му в Лондон, преобразен от времето, прекарано в Ню Йорк. Приумица — да използва английски, за да се чувства по-близък с водещия си офицер, макар че Нейт владееше руски доста свободно. Марбъл беше нисък и набит, с дълбоки кафяви очи, разделени от месест нос. Имаше рунтави бели вежди, които хармонираха с покритата му с вълниста бяла коса глава, придаваща му вид на елегантен бонвиван.

Трябваше да използват прякори, но това беше нелепо. Марбъл имаше достъп до регистъра на СВР със снимки на чуждестранните дипломати и много добре знаеше името на Нейт.

— Драго ми е да те видя. Добре ли си? — Марбъл внимателно се взря в лицето на Нейт. — Уморен ли си? Колко часа обикаля тази вечер? — Въпросите на Марбъл бяха проява на любезност, но той действително искаше да знае. Никога не приемаше нищо за даденост.

— Добрый вечер, дядя — каза Нейт. Беше започнал да използва фамилиарното „чичо“, отчасти за да покаже уважение, отчасти за да демонстрира истинска привързаност. Погледна часовника си.