Жозе Родригеш душ Сантуш: Милионерът в Лисабон

- Не мога - прошепна тъжно тя. - Искам, но не мога.

- Защо?

- Защото животът ми се промени, Крикор. Защото Мариян, която ти познаваше, умря на онзи адски път и се прероди на друго място, в друго време и с друга култура. Мъжът и жената не могат да променят стореното от Господ.

Почувствах горчивата отрова и болката в думите й и разбрах, че ако искам да си я върна, ако изобщо има някакъв шанс за това, трябваше да разбера какво се бе случило. Какво имаше предвид тя, когато казваше, че се е преродила? Как? Чадорът ми подсказваше, че сега тя носи ислямската култура, но нима бе изоставила арменските и християнките си корени? Дали се бе отрекла от същността и от миналото си? И нима това въобще бе възможно?

- Разкажи ми - помолих я аз. - Разкажи ми какво се случи на онзи път, след като избягах.

Тя наклони глава, сякаш бе свела поглед.

- Какво искаш да ти разкажа?

- Всичко! - отвърнах аз. - Кажи ми къде ви отведоха, какво се случи с майка ти, как успя да избягаш... Разкажи ми всичко!

Мариян стоеше с наведена глава, очевидно се колебаеше. Чувстваше се съсипана; страхуваше се да събуди старите демони, но съзнаваше, че ако трябваше да го направи, то сега бе моментът. Навярно това прозрение й вдъхна кураж, защото след миг колебание и борба със себе си тя вдигна глава и си пое дълбоко дъх.

- След като те хвърлиха в реката, ние продължихме да вървим, докато стигнахме до Алепо - започна да разказва тя толкова тихо, че едва чувах гласа й, сякаш се страхуваше от собствените си думи и призраците, които се криеха в тях. -Помислихме, че сме спасени, но турците ни качиха на влак за пустинята и ни оставиха на пусто, горещо място, където имаше само пясък и никаква растителност. Там видяхме море от разноцветни палатки, накацали по склона на далечен хълм.

- Как се казваше това място?

Въпросът бе посрещнат с мълчание, сякаш Мариян все още не смееше да произнесе прокълнатото име.

- Рас ал Айн - прошепна тя с ужас в гласа. - Лагерът на смъртта.

Жената отново замълча. Не виждах лицето й, но знаех, че има нужда от време, за да се съвземе и да продължи разказа си. Тишината обаче се проточи и разбрах, че без моята помощ едва ли ще проговори отново.

- Там ли убиваха хората?

Мълча още няколко секунди в търсене на подходящите думи, за да опише онова, което бе видяла.

- Там умираха.

- Не е ли едно и също?

Мариян поклати глава.

- Болестите и гладът бяха навсякъде. Холера, дизентерия, дифтерит, тиф... погубиха мнозина. Останахме там няколко месеца, но една сутрин дойдоха войниците и ни изведоха в колона по пътищата. Вървяхме със седмици и всеки ден умираха още и още хора. По някое време осъзнах, че ни карат да обикаляме в кръг около Рас ал Айн с единствената цел да ни уморят от глад и жажда. Един ден обаче маршрутът се промени. По пътя виждахме отрязани крака и ръце и купища трупове, покрити от цели рояци мухи. Знаехме, че сме близо...

- Мястото на екзекуциите...

Мариян кимна леко. Тогава гласът й стана монотонен, почти безчувствен. Съзнавах, че това бе защитна реакция, която бе изградила в себе си, за да не полудее. Бе заключила чувствата си някъде дълбоко отвъд сърцето и разказът й се превърна в поток от отнесени, механично произнесени думи - единственият начин да разкаже всичко докрай.

- Заведоха ни на върха на един хълм. И там долу видяхме... - Гласът й секна. - Не мога...

Разбрах, че тогава са видели мястото на убийствата и ако имаше момент, в който тя се нуждаеше от помощ, за да довърши разказа си, то той беше настъпил.

- Какво видя?

Силуетът в черен чадор пред мен наведе глава и не отговори веднага. Бореше се със себе си, за да може да се изправи отново срещу онези събития.

- Нямам думи да го опиша - прошепна тя с натежал от болка глас. - Прекалено ужасно е.

- Видя как убиват хора?

Мариян отново кимна.

- Най-лошото бяха виковете на децата - зарида тя. - Възрастните бяха като вцепени. Не знам дали бяха упоени, или просто примирени със съдбата си, но децата пищяха отчаяно, молейки родителите си за помощ, докато ги отвеждаха към...

Гласът й отново замря. Не можех да видя лицето й, но знаех, че плаче. Исках да я прегърна и пристъпих към нея, но тя се отдръпна и погледна назад. Разбрах посланието. Който и да седеше в микробуса до бедуинската шатра, той ни наблюдаваше и имаше власт над нея. Трябваше да съм по-предпазлив.

- Заведоха ли ви там долу?

Поклати глава.

- Накараха ни да седнем, докато... докато си вършеха работата долу. Знаехме какво ни очаква и бяхме вцепенени от ужас. Тогава забелязах групичка бедуини, които стояха наблизо и си избираха жени. Един от тях дойде при мен, даде ми кисело мляко и поиска да ме отведе със себе си. Отказах, рекох му, че предпочитам да умра, но майка ми настоя, защото това бе единственото спасение. И имаше право. Тогава му поставих условие да вземе и майка ми. Бедуинът се съгласи, разбра се с пазачите, отведе ни и после изчезна. Тогава чух шум от копита, усетих, че някой ме дърпа, и осъзнах, че ме качват на кон. Повиках мама и разбрах, че пазачите са я отвели. Бяха ни излъгали. Видях как я влачат обратно към мястото на...