Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

Мариян вдигна ръка и бавно ми помаха.

- Сбогом, Крикор - каза тя. - Бог да те закриля.

Обърна се и тръгна към микробуса. Облак прах се завихри над шосето и пресече пътя й, сякаш някой току-що бе преместил невидима пионка; навярно съдбата се присмиваше на глупавото ми безсилие. Гледах как се отдалечава и не можех да спра да се удивлявам на смелостта на жените, защото те бяха много по-силни от мъжете.

- Мариян! -повиках я аз. - Мариян!

Тя спря и се обърна.

- Да, Крикор.

Фигурата й, черно петно на фона на синьото небе и кафеникавата пустиня, приличаше на мираж. Сякаш тази жена не бе Мариян, а непознато, далечно, въображаемо същество. Бях разговарял с нея, а дори не бях зърнал лицето й, нито кичур от косата й или блясъка на шоколадовите й очи. Нищо. Знаех, че ако не надникна в душата й, Мариян завинаги щеше да си остане призрак.

- Мога ли да видя лице то ти?

Докато изричах тези думи, цял треперех, хем исках да се съгласи, хем се страхувах да го направи, но всъщност не бих си простил, ако не бях опитал. Не можех да си тръгна от това място, без да видя Мариян, да я почувствам, да се изгубя в очите й, където най-накрая да открия себе си. Онзи призрак, макар говорещ с нейния глас, разказващ нейните спомени и споделящ нейните чувства, просто не ми стигаше. Трябваше да я видя, за да знам, че наистина е тя.

Тя, изглежда, разбра, защото след като отново погледна към микробуса, който я чакаше, докосна чадора и с бавно движение махна никаба, който покриваше лицето й.

Тогава я видях.

Тя се усмихна; мила усмивка, която сякаш се топеше от непосилна мъка. Сетне, все така бавно и спокойно, отново покри главата си, обърна се и тръгна към съдбата, която животът й бе отредил. А аз не можех да помръдна, отчаян, със затаен дъх и с жестоко туптящо сърце, с очи, пълни с горчиви сълзи, със съкрушена душа от загубата, за която знаех, че този път ще е завинаги.

Обърнах се и тръгнах към джипа чак когато микробусът изчезна зад гъст облак прах, издигнал се от черния път под гумите на колата. Съзнанието ми бе запечатало лицето на Мариян, но не на онази, която помнех отпреди четирийсет години, а на тази нова Мариян - остаряла, похабена от годините, съсипана от страданията в Рас ал Айн и несгодите из сирийските пустини.

И точно в този миг, докато вървях към джипа и отново виждах новото лице на Мариян, прозрях вечния въпрос на баща ми; въпроса, който си бе задавал, докато бе пътувал всяка сутрин с парахода в Константинопол и докато бе седял на ученическия чин. Въпроса, който го бе преследвал цял живот из музеите, галериите, антикварните магазини и природата, докато накрая го бе застигнал до смъртния му одър.

Какво е красотата?

Имаше безброй отговори на този въпрос, който е много по-важен, отколкото се осмеляваме да си представим. Няма да сгрешим, ако кажем, че красотата е хармонията на нещата такива, каквито ги усещаме. Или че красотата е субективно качество, което всяко човешко същество е способно да види. Или че красотата е всичко онова, което ни носи наслада.

Състареното лице на Мариян все пак ми подсказа друг отговор, много по-дълбок от всички тези банални формулировки. Не бих могъл да твърдя, че Мариян би се сторила красива на някого, който никога преди не я е виждал. В никакъв случай. Тя бе близо шейсетгодишна жена, чиято младост бе погубена из безкрайните пътища на Анадола, в тъмната палатка, където бе многократно изнасилвана от войниците, в лагера на смъртта в Рас ал Айн, в горещите пясъци на тази неприветлива пустиня; всички тези места и събития я бяха променили и превърнали в съсипаната жена, която е днес.

И все пак за мен Мариян си оставаше красива. Никакви бръчки, нито бели коси или празни очи не биха могли да угасят пламъка, който още гори в мен. Обичам я и ще продължа да я обичам до смъртта си. Това не престава да ме изненадва. Нима подобно нещо е възможно, щом момичето, което познавах, се бе превърнало в немощна, грозна старица? Как да си обясня факта, че виждам красота в похабено от живота и времето тяло?

Истината, най-дълбоката истина е, че отвъд уморените очи, набръчканото лице, белите коси и подпухналото тяло аз видях истинската Мариян - веселото и красиво момиче, което преди четирийсет години ме омагьоса на зеления бряг на Рейн; същото момиче, което пътят отдавна ми бе откраднал и ми бе върнал днес само за да ми го отнеме отново. Обичам я, защото обичам истината, която тя носи, и точно тя ми показва красотата.

Тогава какво е красотата?

Татко, ти цял живот търси отговор на този вечен въпрос, който те затрупа с картини и скулптури, с килими, къщи и природни красоти; търси отговора в четките на Рембранд, в горите на Синтра, в килимите от Исфахан и в резиденцията на булевард „Йена“, но не ти, а аз го открих. Открих го на този прашен кръстопът, изгубен сред безлюдните хълмове на сирийската пустиня, затрупан от пясъка, който вятърът безмилостно запращаше срещу мен. Отговорът, представи си, бе скрит зад един никаб.