Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

На хоризонта се вдигна малък облак прах, подобно на димящ вулкан в края на шосето. Новият ми турски приятел насочи острия си поглед на търсач натам и изпъна шия в опит да различи нещо в далечината.

- Първата кола по шосето от повече от час насам - отбеляза Мехмед. - Сигурно е тя.

В това кътче на сирийската пустиня цареше потискаща тишина, нарушавана само от редките пориви на вятъра, който ту духаше бурно, ту утихваше и напълно замираше. Взрях се в далечната точка, следвана от пясъчни облаци, и осъзнах, че дългото ми търсене бе приключило. Турците ме бяха принудили да извървя пътищата на Анадола, за да умра в някоя канавка по пътя за сирийските пустини. Днес се намирах точно в една от тези пустини, трийсет и девет години след като бях избягал от марша на смъртта. Най-сетне бях пристигнал тук, но по други пътища.

Каква ли е тя днес? Задавах си този въпрос, откакто се бях срещнал с Мехмед в Истанбул и двамата отново пресякохме Анадола, но този път с влак до Дамаск. Наехме джип и сега седяхме на този изгубен насред пустинята кръстопът, взирайки се в далечината на шосето. Да, каква ли е тя? Как бе оцеляла, какво се бе случило с майка й и... какво ли щеше да си помисли за мен? Много въпроси, примесени с дълбока тъга и толкова страдание!

Далечната точица, криволичеща сред стелещия се над земята нагорещен прах, ставаше все по-голяма, докато накрая се превърна в микробус. Слязох от джипа и тръгнах по шосето към кръстопътя, където бе уговорена срещата. Усетих гърлото си сухо и ми се прииска да пия вода, но се сетих, че съм оставил бутилката в колата.

Стигнах до средата на кръстопътя и спрях, вперил поглед в пристигащия автомобил. Продължителното ръмжене на двигателя по черния път се усили и се превърна в оглушителен рев. Тогава забелязах, че микробусът е червен, но боята му бе скрита под пластове кал, ръжда и жълт прах. Автомобилът намали и спря до бедуинската шатра. Мъжът зад волана изключи двигателя и пустинята отново утихна. Над хълма отново се възцари спокойствие, докато горещият дъх на пустинята разбъркваше пясъците й. Вятърът плющеше по дрехите ми, издуваше брезента на бедуинската шатра и отнасяше надалеч облака прах, донесен от току-що пристигналия автомобил. Нищо друго не помръдваше.

Чух скърцането на отваряща се врата и видях черната фигура, която слизаше от микробуса. Опитах се да различа чертите й, но виждах само подобно на призрак безформено петно. Трябваше ми известно време, за да разбера, че силуетът беше на жена. Носеше черен чадор с мрежа на очите. След кратко колебание фигурата пристъпи отначало с несигурна, тромава крачка, но скоро събра смелост и решително се отправи към мен.

Спря на три метра от мен. Тъй като не виждах очите й зад мрежата на чадора, предполагам, че в този момент ме изучаваше.

- Здравей, Крикор.

Гласът й бе като плесница на времето, която ме зашлеви там, където най-малко очаквах, и ме запрати назад в едно минало, което бях жадувал да забравя; друг живот, който в момента изплуваше на повърхността; безмилостен и неустоим, той ме опиваше с аромата на дъбовите дървета по брега на Рейн и с мекия дъх на върбите, който се спускаше надвечер над къщата в Кайсери, и същевременно ме отблъскваше с натрапчивата воня на изпражненията по пътищата на Анадола през онова прокълнато лято, в което изгубих себе си, след като бях изгубил нея.

- Мариян...

Изпитах огромна наслада отново да усещам по устните си това вълшебно и омайно име!

Чувството, че я виждам пред себе си, говоря с нея и чувам гласа й, бе наистина необикновено. За момент се усъмних, помислих си, че може би сънувам, дори ми хрумна, че всичко това е просто една лъжа, мръсен номер, погоден от Мехмед, представящ се за син на Салим бей, когото аз никога не бях срещал. Истината е, че чувах гласа на жената пред себе си, а доколкото знам, той никога не се променя. Дори когато е приглушен от грубия плат на чадора.

- Все пак си успял да избягаш, Крикор - промълви нежно тя на арменски. - Знаеш ли, не е минал и ден, без да мисля за теб...

Думите й бяха натежали от болка, а гласът й трепереше от тъгата на тази среща, чакана четирийсет злочести години. Четирийсет години! Мили боже, сега тя вече гонеше шейсетте! Какви ли изпитания и страдания бяха изписани по застарялото й лице зад чадора? И дали това изобщо имаше значение?

Разперих ръце.

- Защо не ме прегърнеш?

Тя се поколеба. Извърна глава и погледна към паркирания до бедуинската шатра микробус. Вътре изглеждаше спокойно, необичайно тихо, сякаш зад тази тишина се спотайваше прикрита жестокост. От колата се носеше невидима враждебност. Сетне Мариян отново се взря в мен със скрити зад черната мрежа очи.