Жозе Родригеш душ Сантуш - Милионерът в Лисабон

Мариян неутешимо се разрида; жални стонове, прекъсвани от тихо хълцане, пронизваха пустинята; тя се задушаваше от сълзи, а тялото й бе разтърсено от горчив плач. Разбрах, че бе направила всичко по силите си и би било жестоко от моя страна да я моля да продължи. Не беше и нужно. След разказа й не бе трудно да си представя какво се бе случило после. Оставих я да се успокои и в продължение на две минути мълчахме.

- Предполагам - заговорих накрая аз, - че си се омъжила за този бедуин...

Тя кимна и си пое дълбоко дъх, преди да продължи разказа си.

- Заведе ме при кервана си, принуди ме да приема исляма и се ожени за мен. Живея с него от 1917 година и той се отнася добре с мен.

Кимнах към микробуса, паркиран на ъгъла на кръстопътя.

- Той вътре ли е?

- Да - отвърна лаконично Мариян. - Ами ти? Как оцеля?

- Извадих късмет. Турците не успяха да ме удавят. Излязох жив от реката, след това ми помогнаха австрийци и германци, които намериха начин да ме закарат до Константинопол. - Не мога да го обясня, но в този момент се почувствах виновен и засрамен, че се бях спасил толкова лесно. Търсих те в продължение на години и... нищо. Беше изчезнала безследно.

- Ами Кенариг? Къде е тя?

- Сестра ти ли? Търсих и нея, повярвай ми, но не успях да открия мястото, където я бяхме оставили. Сякаш онзи път никога не бе съществувал.

Двамата замълчахме. Имахме да си кажем толкова неща, копнеехме да споделим дълго таените си чувства, но сякаш паркираният наблизо микробус, чадорът, който я покриваше, и четирийсетте години, които ни разделяха, бяха издигнали невидима и непреодолима стена помежду ни.

Мариян изпусна дълга, дълбока въздишка, изпълнена с мъка и примирение.

- Радвам се, че те видях.

Каза го така, сякаш се сбогуваше. Сърцето ми се сви. Не исках да я загубя. Не и сега, когато тъкмо я бях открил. В никакъв случай.

- Ела с мен.

Тя не отговори веднага.

- Не мога.

- Защо? Какво те спира? - Погледнах към микробуса зад нея. - Страх те е от онзи тип?

Вместо „онзи тип“ трябваше да кажа „твоя съпруг“, но просто не бях способен да произнеса тези думи. Знаех, че го обиждам, и същевременно се преструвах, че в живота на Мариян имаше място за промяна, като по този начин поддържах реална възможността тя да дойде с мен.

Силуетът пред мен замълча. Сетне отново поклати глава.

- Не мога.

- Не се страхувай, аз ще те пазя. - Посочих към джипа зад себе си. - Моят приятел е въоръжен. Ела с мен, не се страхувай. Онзи не може да ти стори нищо.

- Вече ти казах, че не мога.

Тонът й бе толкова категоричен, че почти изпаднах в паника. Знаех, че мога да я отведа и никакъв бедуин не можеше да ме спре, но Мариян също трябваше да го иска. Твърдият й тон ме накара да се съмнявам в желанието й.

- Защо? Какво те спира?

Мариян отново погледна крадешком към микробуса, може би за да се увери, че още я чака. Сетне отново се обърна към мен.

- Шест деца и двама внуци - каза сухо тя, гласът й бе лишен от емоция, просто съобщаваше реалността такава, каквато е. - Ако тръгна с теб, ще трябва да изоставя шест деца и двама внуци. И дума не може да става.

В този миг разбрах, че съм я изгубил. Ако децата бяха едно или две, вероятно можехме да го обсъдим. И осем да бяха, деца или възрастни, може би имаше възможност да изведа всички. Но тя имаше своите причини и начинът, по който бе изрекла последните си думи, сякаш вече е взела окончателно решение, означаваше, че подобно нещо бе просто една нездрава фантазия. Може би мислеше, че децата не искат да напуснат баща си или не желаят да променят живота си, или каквото и да е друго. Не знам. Истината бе, че Мариян нямаше да дойде с мен, и колкото по-скоро го приемех, толкова по-добре бе и за двама ни.

- Не знам какво да кажа - заекнах аз.

- Може би сбогом.

Сбогуването бе непосилно за мен. Търсих я цели четирийсет години и сега, когато най-сетне я бях намерил, не можех да се примиря с десетминутен разговор на забутан кръстопът насред пустинята. Нима бе възможно една толкова дълга история да приключи така бързо? Исках да я взема със себе си, но тя не можеше да дойде. Такава бе действителността и ние трябваше да се разделим. Не исках да си тръгна, без да я прегърна, да я целуна, да я докосна; нежна ласка за сбогом, просто един жест, присъщ на човешките същества, каквито бяхме, няколко думи, разкриващи обичта помежду ни, обич, която никой и нищо не можеше да разруши.

- Трудно ми е да се сбогувам с теб.

Опитах се да потърся скръбта в очите й, но единственото, което виждах, бе онази ужасна мрежа на чадора, студена и далечна; стена от плат, която ме разделяше от нея.