Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Като чу тази сума, Калуст пребледня. Сто лири на месец бяха много пари. Предоставяше му се невероятна възможност. А интуицията му на опитен търговец, познаващ тънкостите на пазарлъците на Капалъ чарши , му подсказваше, че това бе само началото.

— Малко са — каза той с най-голямото самообладание, на което беше способен. Получи му се, изражението му остана абсолютно непроницаемо. Бе настъпил моментът да играе твърдо.

— Сто лири звучат добре като основно възнаграждение, но аз обичам да работя… на процент.

Гъстите вежди на събеседника му се повдигнаха в знак на учудване.

— На процент ли? Какво означава това, по дяволите, никога не съм работил така! Плащам добре, мамка му!

Пръстите на Калуст се плъзнаха по масичката на палубата.

— Процентното възнаграждение е чудесен вариант за производител като вас — каза той. — Ако продам повече петрол или на по-добра цена, получавам повече. Ако продам по-малко или на по-ниска цена, печеля по-малко. Това е добър стимул, за да ви осигурявам по-изгодни сделки и за да ви помагам да печелите повече. Повече британски лири, забележете. За тези пари няма да е необходимо да преследвате клиентите, за да си платят, разбирате ли? Защото те не подценяват…

Зиновиев отново зарови пръсти в брадата си, докато обмисляше предложението. Имаше големи резерви относно заплащането на процент, но аргументите на събеседника му несъмнено заслужаваха внимание.

— Един процент — отстъпи накрая той. — Давам ви комисионна от един процент от продажбите.

— Десет.

Великанът облещи очи.

— Какво?! — възмути се той. — Умът ли си изгубихте? Никой не получава десетпроцентна комисионна! Това е прекалено!

— Тогава какво предлагате?

— Ами… Добре, да бъдат три процента.

— Осем.

— Абсурд! Това е лудост!

— Слушам ви.

— Четири процента.

— Шест.

Зиновиев упорито разтърси глава.

— А, не! — възкликна той. — Шест е много. Не мога да приема! В никакъв случай!

Събеседникът му скръсти ръце на гърдите си.

— Вижте, вече свалих достатъчно. За мен десет процента е разумна цифра. Но понеже сте ми симпатичен и бих искал да помогна на сънародник в тези трудни времена, приемам намаляване на комисионната на шест процента. Разбирате, че четири е много малко. Всъщност това е по-малко от половината от първоначалното ми предложение. Да приема, би означавало да изгубя залога.

Великанът въздъхна и погледът му се отнесе към хоризонта, сякаш морето би могло да му даде съвет.

— Разбирам думите ви — призна той. — Тогава уговаряме половината от първоначалното предложение и приключваме въпроса.

— Пет процента?

— Да. Но и те са много.

Всъщност това надхвърляше всичко, за което Калуст някога се бе осмелявал да мечтае. На дребничкия арменец му се искаше да заподскача от радост, да прегърне всички, които минаваха покрай тях, да се смее и да прави кълбета по палубата, но изразът на лицето му остана непроницаем, дори малко сърдит, сякаш неохотно правеше услуга на приятел.

— Става — съгласи се той. — Сто лири на месец плюс пет процента комисионна от продажбите.

Стиснаха си ръцете и споразумението бе сключено.

На какво ли не подлагаш човешките сърца,

о, проклета жажда за злато?

ПОРТИЕРЪТ НАТИСНА БУТОНА И ГОЛЯМАТА КУТИЯ с железни решетки, подобна на гигантска клетка, се разтресе и се спусна надолу, което предизвика тих шепот между присъстващите. Отнякъде се чуваше пиано, което придаваше известна романтика на цялата сцена, но вниманието на петимата пътници бе изцяло насочено към движението на кутията.

— Това е чудо — отбеляза Калуст с усмивка. — Истинско чудо!

— Това е бъдещето, мистър Саркисян — отвърна портиерът. — Хотел „Савой“ е горд, че притежава първия електрически асансьор в света. Ще дойде ден, когато целият свят ще се задвижва от електричество.

Тази последна забележка изтри доволното изражение от лицето на арменеца.

— Не, драги — каза той и поклати глава. — Това няма да стане. Ако сте прав, кой ще купува моя керосин?

Асансьорът спря с леко друсане. Портиерът дръпна желязната решетка, поставена вместо врата, и направи път на гостите. Калуст, Нунуфар и останалите влязоха във фоайето, където музиката се чуваше по-силно, и се отправиха към салона, в който управата на хотела организираше тържеството. Той бе облечен в смокинг, както подобаваше на един джентълмен от изтънченото лондонско общество, пък и поводът го изискваше. Съпругата му носеше великолепна лилава рокля с волани от Париж.