Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— На палубата ли? — ядоса се великанът. — Аз съм Арпиар Зиновиев, петролният крал на Баку! Палатът ми е покрит със златни плочи, момченце! Аз съм един от най-богатите мъже в Русия, а ти ми казваш, че на тая смешна лодка няма каюта за мен? Що за лоша шега?

Пенсионираният офицер, командир на кораба, изопна гръб, заемайки почти военна поза, и повдигна брадичка, за да срещне гордо погледа на своя събеседник.

— Съжалявам, сър — каза той съчувствено, — но няма свободни места. Ако условията не ви устройват и искате да промените решението си, аз ще ви разбера. — Той посочи към портичката на кораба. — Ще наредя да се върнем и да спуснем платформата. Така ще може да слезете и да потърсите по-подходящ транспорт, отговарящ на положението ви.

— Какво слизане, какви глупости?! Искам каюта! — Зиновиев извади пачка банкноти от джоба на панталоните. — Колко искате?

Като видя парите, капитан Колинс почервеня от гняв.

— Нима не разбирате? — изръмжа той, като едва сдържаше яростта си. — Няма свободни места в каютите, сър! И всичките пари на света не могат да променят това, разбирате ли? Приятно пътуване!

След тези думи англичанинът се обърна и се отдалечи. Зиновиев не бе свикнал на подобно отношение и понечи да го последва, но пътят му бе препречен от дребничкия мъж, който мълчаливо бе присъствал на малкия словесен дуел.

— Успокойте се, всичко ще е наред — каза Калуст. — Ще ви намеря каюта, дори ще гледам да е просторна и луксозна, не се тревожете.

Великанът спря и погледна надолу; черните му очи блестяха като перли сред рошавите му вежди.

— Кой си ти, дребосък?

— Един от собствениците на този кораб — отвърна Калуст, изопачавайки малко истината. — Затова мога да говоря с капитана. Аз му наредих да позволи качването ви на борда и… се надявам да намерим къде да ви настаним. Разбира се, няма да е лесно. Параходът е пълен и както забелязахте, капитанът не ни харесва много. Но съм сигурен, че с моите връзки все ще ви уредя каюта.

Думите му успокоиха Зиновиев, който разглеждаше събеседника си с все по-голям интерес.

— Струваш ми се познат, без майтап — накрая каза той. — Не гостува ли в моя палат в Баку преди няколко години?

По устните на Калуст заигра доволна усмивка.

— Прав сте, така е. Посетих резиденцията ви заедно с господин Нобел по време на едно… хм, частно празненство. — Той протегна ръка и се представи. — Калуст Саркисян, на вашите услуги. Семейството ми притежаваше изключителни права за внос на керосин в империята, а самият аз бях съветник по петролните въпроси в цивилната листа. — Арменецът махна с ръка наоколо. — Моят тъст, освен директор на корабната компания, която притежава този параход, е собственик на една от най-големите банки в Константинопол и на хотел „Пера Палас“, където отсядат пътниците на „Ориент Експрес“.

Великанът изръмжа одобрително.

— Значи, съм в добра компания!

— Разбира се — Калуст посочи една пейка на палубата. — Моля, изчакайте ме тук. Ще се опитам да ви намеря каюта. Няма да е лесно, но ще направя всичко по силите си.

Нунуфар бе останала без дойка, а нямаше кърма, затова бе поискала от една келнерка чаша хладко мляко, което даваше на капки в пресъхналите устни на Крикор. Бебето лежеше в майчината си прегръдка, повито в коприненото платно, и ядеше след хилядите перипетии, които бе преживяло по време на бягството от Константинопол.

Вратата на каютата се отвори и влезе Калуст. Извади прибрания под леглото куфар, който бяха купили в Триест, и го остави отворен върху дюшека.

— Трябва да напуснеш каютата!

Съпругата му спря да храни бебето и го изгледа изненадано.

— Моля?

Мъжът ѝ вече вадеше дрехите им от чекмеджетата и бързо ги прибираше в куфара.

— Един от най-богатите мъже в Русия е на борда! Запознах се с него, когато бях в Баку. Червив е с пари! Той също е арменец и е бил преследван в Константинопол. Преобърнах целия кораб за свободна каюта, дори говорих с капитана, но няма свободно място за него. Трябва да дойде тук.

Нунуфар го гледаше объркано, сякаш не разбираше думите му.

— Да напуснем каютата ли? И защо?

Съпругът ѝ бе толкова зает да подрежда нещата им в куфара, че дори не вдигна поглед.

— Защото той няма къде да се настани, вече ти казах!

— Това е негов проблем, не наш.

— Вече е наш. Трябва да излезеш, за да дойде той.

Думите на Калуст смутиха още повече Нунуфар, в чийто поглед вече се четеше изумление.

— Но тогава… Ами ние? — попита тя, сочейки към бебето. — Къде ще отидем ние?