Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Калуст отчаяно огледа гарата и усети, че дъхът му спира.

— Не е тук — отвърна тъжно той и хвърли поглед към часовника на гарата. — „Ориент Експрес“ трябва да тръгне в два часа следобед. — Той въздъхна, обзет от безсилие. — Остават час и половина. — По челото му се стичаха капчици пот. — Скоро… скоро ще се появи, не се тревожи.

Докато времето минаваше, отмервано от отчайващо бавния ход на часовниковите стрелки, перонът се пълнеше с хора. Междувременно от влака нямаше и следа. В два часа следобед, когато „Ориент Експрес“ трябваше да потегли от гара Сиркеси , коловозът все още беше празен, а нервното нетърпение на младото семейство постепенно отстъпваше място на нарастваща паника. Калуст наблюдаваше входовете на гарата и виждаше все повече турци, които хвърляха недоверчиви погледи към перона. Двамата арменци се задушаваха от мисълта, че всички погледи бяха насочени към тях и всеки момент можеха да ги издадат. Трябваше да направят огромно усилие, за да запазят самообладание и да не изпаднат в паника.

Разтревожен и отчаян, Калуст видя служител с униформа на Международната компания за спални вагони и го пресрещна.

— Какво става, мосю? Къде е влакът?

Французинът сви рамене.

— И аз съм изненадан също като вас! — призна той. — Трябваше вече да е тук!

— Но ще дойде ли?

— Надявам се…

В три часа „Ориент Експрес“ все още не се бе появил. Горещината почти ги задушаваше, все пак беше краят на август. Тих стон, идващ от килима, изплаши двамата родители. Ефектът на приспивателното, което бяха дали на бебето, вече отминаваше.

— По-добре да го извадим от килима — тревожно каза Нунуфар. — Много е горещо, ще се задуши вътре!

Съпругът се огледа наоколо, в търсене на хилядите опасности, които дебнеха от всички страни.

— Успокой ce — помоли я той. — Наглеждай бебето, но не го изваждай от килима. Прекалено опасно е.

Бе достатъчно да хвърлят един поглед към случващото се във фоайето на гарата, за да разберат, че наистина трябва да проявят огромна предпазливост. Групичките от турци бяха започнали да се разхождат наоколо, хвърляйки заплашителни погледи към хората на перона, които чакаха влака. Следобедната молитва вече бе приключила и гара Сиркеси се пълнеше с току-що излезли от джамиите турци, като много от тях търсеха арменци. Напрежението ескалираше и безпокойството сред пътниците растеше.

Една жена изпищя.

В същия миг на перона настъпи суматоха и някой каза, че турците са се опитали да я завлекат навън, защото подозирали, че е арменка. Полковник от британската легация, който бе дошъл да изпрати свой приятел, с пистолет в ръка и твърда дума изтръгна нещастницата от лапите на побеснялата сган и не се стигна до по-сериозен инцидент.

След случката пътниците на перона сякаш инстинктивно се събраха по-близо един до друг. Приличаха на стадо овце, обградено от вълци. Повечето бяха европейци, но също изпитваха ужас от враждебната атмосфера, която цареше на гарата.

— Мили боже! — простена Нунуфар. — Какво ще правим? Влакът е отменен, а ние сме тук! Как ще се върнем в къщата на Салим бей с всички тези турци наоколо? Божичко! Ако трябва да излезем от тук, те ще ни…

Въздишките и разговорите на перона бяха заглушени от няколко последователни тътена и всички впериха погледи в края на линията. Черен локомотив, който изпускаше големи черни облаци пушек, се приближаваше, теглейки след себе си дълга колона зелени вагони.

— Уф! — въздъхна облекчено Калуст. — Най-после!

Пристигаше „Ориент Експрес“. Чакаха още час, за да слязат пътниците и чистачите на влака да свършат работата си. Турците се държаха все така агресивно, но присъствието на служителите на железопътната компания внасяше някакво чувство на сигурност.

В пет часа следобед началник-влакът се появи на вратата на един от вагоните и с усмивка се обърна към пътниците на перона.

— En voiture, m’sieurs et ‘dames!

Настъпи истинска суматоха, тъй като всички нямаха търпение да се качат във влака, където щяха да са в безопасност.

Калуст и съпругата му едва не изблъскаха останалите, за да бъдат едни от първите. Все пак успяха да се качат и веднага се скриха в купе номер десет, което бе резервирано за тях. Първото, което Нунуфар стори, когато затвориха вратичката, бе да извади бебето от килима, докато съпругът ѝ тъкмо пускаше щорите.

— Дръж го скрит между седалките — посъветва я Калуст. — Не сме в безопасност, докато влакът не потегли.