Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Това е една от причините за посещението ми — тъжно каза той. — Не исках да те безпокоя в този труден час, когато те е налегнала болест, но има важни въпроси, чието обсъждане не търпи отлагане.

Хрипове накъсваха дишането на Вахан и говоренето му костваше нечовешко усилие.

— Какво има?

— Положението не е никак добро за арменците — започна турчинът. — Чули са Негово Величество султана да казва, че ще ви постави на място. И че загубата на Румелия е осакатило империята и той няма да позволи същото да се случи с Армения. Заклел се е, че е по-добре да умре, отколкото да ви даде права, защото това ще означава независимост.

Като видя, че баща му няма сили да говори, но слуша внимателно, Калуст се прокашля и се намеси.

— Тогава какво ще прави Негово Величество?

— Той вече го прави — отвърна турчинът. — Дава оръжия на населението, подтиква го да убива арменци, като им казва, че избиването на християни е религиозен дълг, постановен от Пророка за всички вярващи. Който убива арменци, ще отиде във вечните градини на Аллах, където ще го очакват седемдесет и няколко девици. — Салим бей заговори тихо, сякаш споделяше някаква тайна. — Един от съветниците на Негово Величество, Изет паша, каза, че най-добрият начин да се справим с арменския въпрос е да елиминираме арменците.

— Празни приказки! — възкликна Калуст, ядосан на госта си, който бе дошъл да ги плаши с врели-некипели. — Не могат да го направят!

— Опасявам ce, че вече го правят.

— Негово Величество ще си навлече гнева на Великите сили…

Салим бей поклати глава.

— Нищо подобно — каза той и махна неопределено с ръка.

— Прекалено заети са да решават жалките си вътрешни проблеми и да се занимават със съперничеството помежду си, което ги разединява. Въпреки че не престават да искат от нас реформи и да настояват за хуманитарна намеса, всяка от тях защитава само собствените си икономически и геостратегически интереси. Няма кой да ви помогне.

— Но… те вече отправиха няколко предупреждения! Негово Величество не може да ги пренебрегне!

— Бошлаф, казвам ви! — настоя турчинът. — Знаем, че от британската и френската легации са уведомили правителствата си, че заповедта за избиването на арменци идва директно от Двореца. — Той заговори по-тихо със заговорническо изражение. — Мога да ви кажа още, че в частен разговор няколко европейски лидери са уверили султана, че никога няма да атакуват империята заради арменския въпрос. — Турчинът замълча, за да могат събеседниците му да осмислят чутото. — Разбирате ли какво означава това?

Калуст се изправи, пребледнял.

— Но това… това е зелена светлина от страна на европейците за изтребването ни от Негово Величество!

Турчинът кимна.

— Харесвам те, ти си умен младеж — прошепна той. — Затова съм тук. — Той хвърли притеснен поглед към Вахан, който отново бе затворил очи. — Исках да видя баща ти, но също исках да ви предупредя да се пазите. Много да се пазите. Страхувам се, че настъпиха трудни времена за арменците.

— Но какво можем да сторим, ефенди?

— Да се молите — отвърна кратко министърът на цивилната листа. — И ако ми позволиш един съвет… Ако бях на ваше място, щях да търся начин да напусна Османската империя.

Калуст отвори широко очи, осъзнавайки, че положението наистина е сериозно.

— Но, ефенди, вече трудно се издават визи — отбеляза той. — Сякаш се страхуват, че християните ще помъкнат със себе си богатствата на империята. Как да избягаме?

В отговор Салим бей вдигна ръка и потърка палеца о показалеца си.

— С много рушвети, то се знае.

ОТМЕРЕНОТО ТИКТАКАНЕ НА ГОЛЕМИЯ СТЕНЕН ЧАСОВНИК отбелязваше с безмилостна тържественост бавния и равнодушен ритъм на горещия августовски следобед. Във въздуха танцуваха прашинки като хиляди диаманти, които блестяха в сноп слънчева светлина, който проникваше през прозореца, а дървеният под скърцаше и стенеше срещу тежката горещина, която задушаваше къщата.

От малката люлка се надигна писклив бебешки плач, който раздра тишината и събуди голямата къща от сладката следобедна дрямка. Изведнъж настана суматоха, сякаш всички се подчиняваха на заповедите на кроткото проплакване. Затръшваха се врати и се чуваха забързани стъпки. Майката и дойката влязоха в стаята, една от тях прошепна „сега, сега“, докато другата се питаше „какво му е на бебето“. Стигнаха до извода, че е гладно, и дойката извади гърдата от ризата си и пъхна зърното във вече отворената устичка, за да утоли глада ѝ.