Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Помощ!

Отчаян вик го изтръгна от мислите му и го върна в настоящето. Погледна в посоката, откъдето бе дошъл гласът, и видя мъж да тича по улицата близо до кулата на Галата. Беше арменец. След секунди се появи галопиращ кон и онова, което последва, се случи много бързо. Конникът вдигна ръката си, в която блестеше острието на сабя и, настигайки беглеца, замахна с нея и разсече въздуха.

— Не! Не!

Мъжът квичеше като прасе на заколение и външната стена на къщата, до която жертвата бе съсечена, бе опръскана с кръв. В този миг се чу вик и петнадесетгодишен младеж, който бягаше по улицата, бе повален от острието на друг конник, който внезапно бе изникнал отнякъде.

— Псст!

От процепа на леко открехната врата се появи ръка и направи знак на Калуст, който бе залегнал на земята, докато наблюдаваше как конниците газеха бягащите хора.

— Какво? Кой е? — заекна той с ужасено изражение. — Какво става?

— Веднага си свалете феса! — заповяда жената, която усилено му махаше с ръка от вратата. — Елате! Бързо, преди да ви видят!

Гласът ѝ изтръгна Калуст от самоубийственото му вцепенение. Хванат неподготвен в тази неочаквана ситуация и неспособен да разсъждава, той механично се подчини на непознатата. Свали червения фес и се скри в къщата, която му предлагаше убежище. Жената затвори вратата и той се взря в нея, задъхан и все още шокиран, без да съзнава какво се случва, сякаш всичко се случваше в някакъв сън, в който нещата постоянно менят формата и местоположението си.

— Какво има? Какво става?

— Нима не виждате? Турците отново избиват арменци! Започна преди около два часа! Истински кошмар!

Силуетът на жената леко се открояваше в мрака на стаята. Тя пусна резето на вратата, приближи се до една масичка и запали газената лампа. Трепкащият пламък светлина най-после озари лицето ѝ. Беше възрастна, с набраздено от бръчки лице и крив нос; бялата ѝ коса беше прибрана на тила в кок, а тялото ѝ бе леко прегърбено.

— Защо ми помагате?

Жената ядосано цъкна с език.

— Що за въпрос? Защото сме арменци, разбира се! — Тя се приближи и разгледа лицето му. — В кой свят живеете? Не знаете ли, че от миналата година турците избиват арменци? Нима не видяхте какво се случи в Киликия?

— Но Киликия е в провинцията! — възкликна той, сякаш спореше с нея. — Ние сме в Константинопол! Тук сме на сигурно място!

— О, така ли? — подхвърли саркастично тя. — Тогава защо се криете в дома ми?

— Ами… защото…

Тя се взря в очите му и укорително поклати глава.

— Никой арменец не е в безопасност сред турците, чувате ли? Никой! Те искат да ни унищожат!

— Но защо? Заради демонстрацията на Хунчаканската партия? Какво сме виновни ние за…

— Това е само повод, младежо! — разпали се още повече тя. — Знаете ли какво наистина ги вбесява? Фактът, че Великите сили ги карат да се държат с нас като с равни. Те се мислят за по-висши от нас и не го приемат! Ами бедните нещастници в Киликия? — Посочи към вратата, сякаш Киликия се намираше точно зад ъгъла. — Кюрдите започнаха да събират незаконни данъци от християните и когато миналата година арменците възроптаха, кого наказаха управляващите? Кюрдите, които нарушаваха правата на арменците? Не! Погнаха арменците! Арменците! В Киликия бяха убити хиляди! За какво да щадят нас, арменците от Константинопол?

Нови викове на паника отвън накараха жената да замълчи и в стаята се възцари тежка тишина. Касапницата продължаваше, улицата бе арена на хищници и плячка. Нямаха друг избор, освен да изчакат кръвта да утоли жаждата за смърт и вечерният час да сложи край на лова на арменци.

Едва през нощта, преоблечен като жена, с кърпа на главата, криейки се в сенките, Калуст успя да слезе от Пера, да пресече моста на Златния рог и да се прибере вкъщи. Завари къщата тъмна и сърцето му подскочи. Задушаваше се от ужас, докато прекрачваше прага на дома. Нима турците бяха влезли и…

Някакъв силует се хвърли към него в тъмното.

— Добре че се върна! — изхленчи женски глас. Беше Нунуфар, която го прегръщаше с мокро от сълзи лице. — Мили боже! Така се разтревожих! Толкова много! — Говореше бързо, изпаднала в паника и потресена от случващото се навън. — Казаха ми, че Пера е обсаден и убиват всички арменци, които срещнат по улиците, а ти си излязъл от хотела на татко и…

— Спокойно, няма нищо… — прошепна в ухото ѝ той. — Всичко е наред, вече съм тук.

Нунуфар поплака на рамото му и се отдели от прегръдката му чак когато се успокои. Прислужниците — арменци и гърци, се бяха барикадирали в голямата къща. Законът забраняваше християните да държат големи ножове в домовете си, затова всички бяха въоръжени с тояги и джобни ножчета, готови да се защитават в случай на нападение.