Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Много, помисли си Калуст, спомняйки си за вечните огньове, които бе видял на Апшеронския полуостров. Нямаше съмнение, че става въпрос за същия феномен. Все пак той се опита да скрие вълнението си.

— Може би — отвърна лаконично, с непроницаемо изражение като на играч на покер. — Значи, казвате, че това е в Кюрдистан?

— Мястото се нарича Баба Гургур и е близо до Киркук. Нашите геолози бяха много заинтригувани от огъня, който излиза от земята. Много се развълнуваха, когато го откриха.

— Открихте ли и други такива?

— Моите приятели ми разказаха, че такъв огън има и в района на Мосул — отбеляза Гюнтер. — Но признавам, че не съм ги виждал с очите си, тъй като по това време правих измервания в Ефратската долина.

Арменецът продължи да разпитва германеца с все така апатично изражение, сякаш разказът не му беше особено интересен; по някое време дори се престори, че се прозява. След като чу всичко, което Гюнтер знаеше, Калуст поклати глава.

— Не, нищо от това не ми се струва подходящо за моя пътеводител — заяви той. — Цената остава същата. Осем златни лири и нито стотинка по-малко.

Германецът унило отпусна рамене.

— Не мога да ви дам нещо, което нямам — каза той. — Осем е прекалено много за мен.

— Значи… няма сделка.

Калуст се изправи с дълга въздишка, сбогува се с Гюнтер и с баща си и бързо напусна магазина, опасявайки се германецът да не промени решението си. Всъщност никога не му бе минавало през ума да се раздели с ценния индийски могул — една от перлите в неговата все още скромна колекция.

През следващите седмици младият инженер продължи да допълва сведенията, предоставени му от Гюнтер, с разкази на други германски инженери, които работеха по проекта на железопътната линия. Въпреки че все още нямаше големи открития, германските геолози бяха засекли ясни следи, свидетелстващи за наличието на големи петролни залежи в Месопотамия.

Всички тези данни, заедно с прочетеното в различни пътеводители, Калуст събра в доклад. Допълни текста с обяснителни бележки за петролната индустрия, които взе от дипломната си работа за „Кинг Колидж“, и в заключение написа, че вероятността за петролни залежи в местността е голяма.

Когато приключи с доклада, първият човек, на когото позволи да го прочете, бе баща му.

— Еха! — разсмя се Вахан, когато свърши с четенето. — Все едно си бил там!

Най-сетне докладът бе занесен в двореца Топкапъ в плик, адресиран до Салим бей. Чак след като връчи документа на Салим бей, Калуст, изведнъж останал без работа, се замисли за откритието си. Германците търсеха петрол в Месопотамия — крайно пренебрегван факт. Сега османските управници щяха да разберат истината, но никой друг нямаше да знае.

Освен той самият, разбира се.

Тези размисли му припомниха времената, когато се скиташе из Капалъ чарши и се бе сдобил с декадрахмата от Сиракуза. Какво беше научил тогава? Бе осъзнал, че информацията е власт. Който знае нещо, за което другите нямат представа, има значителна преднина.

Е, добре, той разполагаше с нещо, което повечето хора не подозираха. Калуст бе открил, че най-вероятно в Месопотамия има големи залежи на петрол. Какво да направи с тази информация? Как би могъл да спечели от нея? От какво трябва да се пази, за да не бъде измамен, както при сделката с декадрахмата? Тези въпроси се лутаха трескаво в ума му и единствено бе сигурен, че трябва да използва тази информация разумно.

Когато няколко седмици по-късно получи нова покана за среща от Салим бей, младият арменец се надяваше, че моментът е настъпил. Бе събрал ценна информация за Високата порта. Какво щеше да получи в замяна?

— Браво, Калуст — поздрави го приятелят на баща му, с доклада в ръка. — Чудесна работа!

Както и при първата среща, министърът на мините Ахмет Ферит също беше там и именно той започна разговора.

— Сведенията, които сте събрали тук, ни помагат да разберем по-добре истинските намерения, които се крият зад молбата на германците за експлоатация на месопотамските земи. Без съмнение, бяхте много полезен на Негово Величество.

Калуст търпеливо изчака да заговорят за възнаграждение за труда му, но не чу нищо такова.

— И сега какво, ефенди? — се осмели само да попита той. — Какво ще правите?

— Ще им дадем разрешение, разбира се — усмихна се Ферит, като се направи, че не разбира истинското значение на въпроса. — Ще позволим на нашите приятели германците да експлоатират земите. В крайна сметка те ни помагат с изграждането на линията, нали така? Трябва да им се отплатим, така е справедливо.