Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Ами… имате право — призна той. — Но ако не отида, как ще подготвя доклада?

Вахан размисли по въпроса.

— Всъщност… — промърмори той. — Най-добре да изпратиш някого, не мислиш ли?

На Калуст му хрумна друго.

— Защо да го правя, ако мога да говоря с някого, който вече е бил там? — запита се той. Изведнъж отвори широко очи, въодушевен от идеята си. — Ами да! — възкликна той. — Мога да получа сведения от човек, който познава местността!

Той изрови записките си, които бе подготвил покрай дипломната си работа в „Кингс Колидж“, и потърси копия на първите документи, свидетелстващи за наличието на петрол в Месопотамия. Това бяха докладите на полковник Чесни, пътувал из региона през 30-те години на деветнадесети век. Проблемът бе, че събраните сведения по време на това пътуване бяха оскъдни и със сигурност вече не бяха актуални, което налагаше Калуст да говори с хора, които са били там по-скоро. Но с кого?

Не трябваше да мисли дълго, за да стигне до отговора — самите германски експерти, които работеха в Анадолската железопътна компания. Естествено, не можеше да отиде направо при ръководителите, които веднага щяха да се досетят какво цели. Най-добре да разпита обикновените работници, които не разбират нищо от стратегии. Със сигурност имаше много такива, но как да ги открие?

Отговорът отново дойде от баща му. Вахан си спомни, че много европейци посещаваха магазина му за килими на Капалъ чарши , сред които и германци, които работеха по железопътния проект. Двама от тях бяха колекционери, а единият — Гюнтер, често сравняваше стоката с други килими, които бе купил по време на пътуванията си из империята, и по-точно от Багдад, Алепо и Киркук, от което ставаше ясно, че е член на екипа за проучвания на терена по маршрута на линията.

След като обмисли разказите на клиента през всичките пъти, когато бе идвал в магазина, Калуст взе решение.

— Това е нашият човек.

Една сутрин германецът се появи в магазина, за да види дали не е пристигнала нова стока от Персия, Южен Кавказ или Индия. Вече бе минал месец, откакто господарят бе наредил на продавачите какво да правят, когато точно този клиент дойде. Ето защо двама вестоносци веднага хукнаха навън — единият да предупреди Вахан, а другият — да повика Калуст.

Господарят пристигна пръв и без да губи време, се обърна към клиента.

— Удоволствие е да ви посрещна в скромното си магазинче, хер Гюнтер! — възкликна той с широка усмивка и разперени ръце, които постави върху раменете на новодошлия. — Къде изчезнахте? Вече започнахме да се питаме къде сте.

Тук винаги го посрещаха приятелски, по традициите на Капалъ чарши , но този път собственикът беше особено сърдечен, което изненада германеца. Нямаше представа, че го помнеха така добре.

— Ами… насам-натам. Както знаете, работата ми налага често да отсъствам от Константинопол.

— О, всички сме роби на професията си! — съгласи се Вахан с добре престорена неприязън. Той махна с ръка, като посочи изложените в магазина килими. — Единствено изкуството е от значение, драги приятелю. Само то внася смисъл в дните ни!

— Без съмнение.

Собственикът на магазина подкани посетителя към диван с възглавници.

— Седнете! Искате ли чай или кафе?

— Не се притеснявайте…

— Но какво говорите? Няма такова нещо! — Вахан се обърна към един прислужник. — Кашиг, донеси едно кафе и мини през „Сарк Кахвеси“ за баклава. — Арменецът отново се обърна към посетителя. — Да знаете само как се бяхме притеснили! Четох във вестника за вандалските прояви в Месопотамия и веднага се сетих за вас!

Впечатлен от такова топло посрещане, Гюнтер най-после се отпусна и се настани удобно между възглавниците.

— Наистина, понякога е опасно — съгласи се той. — Но ние винаги работим в екип и, разбира се, имам гавази. Затова няма проблем.

— А, радвам се! Винаги съм казвал, че е истинска благословия, че германците са тук, за да ни помагат! — Той се наведе напред и заговори по-тихо. — Вие сте хиляди пъти по-добри от англичаните, французите и руснаците. Не че им мисля злото, все пак имам много клиенти от тези страни и са християни като мен, но… не могат да се сравняват с германците.

— Благодаря. Правим каквото можем.

Вахан се облегна на възглавниците.

— Аз също! — изведнъж заяви той. — Тъй като познавам вкуса ви на изтънчен колекционер, съм ви подготвил изненада.

Искра на любопитство проблесна в очите на германеца.

— Наистина ли? Каква?