Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Как така сами? Ами вие?

— Ние живеем в Лондон, свате. Здравословното ми състояние не ми позволява да се върна, тъй като най-добрите лекари са там. Пък и не ми се ще да оставям бараката на произвола на съдбата, в ръцете на прислугата и бог знае още на кого. Ако гълъбчетата отидат да живеят там, даже ще ми направят услуга, разбираш ли?

Домът на Берберян съвсем не бе скромна къща или барака, както го описваше Оханес. Всъщност бе една от най-красивите резиденции в Константинопол. Намираше се в зелена зона, недалеч от двореца Топкапъ , и се радваше на прекрасен изглед към Мраморно море. Затова, без много да му мисли, Калуст прие поканата, мотивиран преди всичко от факта, че сватовете нямаше да му се пречкат.

Младоженците слязоха от каретата и съзряха новото бижу на Константинопол: новооткритият Пера Палас бе новата гордост на бащата на булката, който искаше да построи най-добрия и лъскав хотел в Османската империя, за да отсядат в подобаваща среда пътниците на „Ориент Експрес“.

Сградата, която бе готова за празненството на най-дългоочакваната сватба тази година, се намираше на върха на Пера, c великолепен изглед към залива Златния рог и квартала Сарайбурну , но младоженците нямаха време да се порадват на гледката. Веднага бяха въведени в елегантно помещение, където гостите ги чакаха, за да ги поздравят.

През следващия половин час Калуст се здрависа с над сто души. Един от тях бе доведен под ръка от баща му — слаб турчин, облечен в черен фрак, с фес и засукан мустак, който много приличаше на арабин.

— Искам да ти представя господин Салим бей — заяви важно Вахан. — Както знаеш, той е стар приятел на семейството и нему дължим много.

Синът се поколеба за миг, преди да стисне ръката на непознатия. Бе слушал много за Салим бей, вкъщи често споменаваха името му. Той бе пазителят на личните финанси на султана, благодарение на него баща му бе назначен за валия на Трабзон и бе получил изключителни права за вноса на керосин — най-доходоносния семеен бизнес. Калуст винаги си го бе представял като достолепен старец или поне мъж на възрастта на баща му, но в действителност изглеждаше съвсем различен. Имаше вид на четиридесетгодишен, което го изненада. Салим бей със сигурност бе протеже на султана, само така можеше да се обясни блестящото му изкачване в цивилната листа и администрацията на османския владетел.

— Баща ти ми е разказвал много за твоите успехи — заговори фамилиарно Салим бей, след като го поздрави за сватбата. — Дори бе така любезен да ми подари чудесната книга, която си публикувал във Франция.

Калуст се изчерви.

— Ефенди… Нямаше нужда…

— И защо не? Нима в книгата ви пише нещо, от което един баща би могъл да се срамува?

— Не става въпрос за това, просто… Може би придава прекалено голямо значение на нещо, което всъщност не е толкова важно.

На лицето на Салим бей грейна усмивка. Той развеселено погледна Вахан, след което отново се обърна към младия си събеседник.

— Ама ти си бил скромен! — възкликна той. — Но грешиш. Книгата ти всъщност е много интересна и е истинско постижение. Статията, която имах щастието да прочета в Revue des deux mondes , е не по-лоша. Искрено те поздравявам за твоя голям писателски талант!

— Благодаря.

— Освен това дадох книгата и списанието на министъра на мините и той споделя моето мнение.

Изненадан, Калуст отвори широко очи.

— Наистина ли?

Турчинът кимна. Изведнъж млъкна, наведе се напред, сякаш искаше да му прошепне нещо тайно, и присви очи.

— Защо не минеш през кабинета ми тези дни? — попита той със заговорнически поглед. — Искам да си поговорим.

Пред входа на правителствената сграда, помещаваща се в двореца Топкапъ , в сърцето на Сарайбурну, се бе събрала малка групичка бизнесмени, повечето гърци и арменци. Облечен в най-хубавия си костюм и с червен фес на главата, младежът си проправи път през тези заможни мъже и се насочи към турския чиновник на рецепцията.

— Бих искал да говоря с Негово Превъзходителство господин Салим бей.

Служителят го изгледа презрително, свикнал с обсадата на християнските бизнесмени, които постоянно се тълпяха на вратата на двореца, за да просят услуги от ефенди.

— Имате ли уговорена среща?

— За четири следобед. — Калуст извади часовника си от джоба на сакото. — Значи, след пет минути.

Точността не беше на особена почит в Османската империя, затова изражението на турчина остана все така неприветливо.