Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Колетът, който получи в края на 1891 година, съдържаше красиво издание от над триста страници, включително картите и бележките, със сива велурена корица, върху която със златни букви бе изписано заглавието La Transcaucasie et le Bakou: souvenirs de voyage [41]. Калуст изпита огромна гордост. Творбата му бе толкова красива! Той се любува на книгата така, както художник съзерцава своята картина; бе опиянен от думите, дошли от неговото съзнание, които сега бяха отпечатани на толкова много страници. Но това вече не беше онази еуфория, която бе изпитал при излизането на статията в Revue des deux mondes . Нима това не бе знак, че се е превърнал в автор, който добре познава света?

Баща му реагира с присъщия за него ентусиазъм, макар и този път по-умерен. Похвали се на всеки срещнат, разбира се, но доказателството, че този път не се бе зареял в облаците, бе броят книги, които поръча от издателството. Сто. Това бе голяма поръчка, но все пак не можеше да се мери със зашеметяващите хиляда екземпляра от списанието, в което бе публикувана статията на сина му.

Калуст надлежно изпрати екземпляр от книгата на Хайд Парк Терас 11 в Лондон, за да покаже как през изминалата година бе развил статията в Revue des deux mondes . Тогава Оханес Берберян му бе върнал отговор, пълен с ласкателства, изключително доволен от прочетеното, с „възторжени поздравления“, но без да добави нищо особено за дъщеря си освен краткото „Нунуфар е добре“.

Този път, когато писмото от Лондон пристигна, младият инженер едва успя да сдържи вълнението си. Разгъна тънката хартия и зачете редовете, изпълнени със загадъчните знаци на арменската азбука.

Оханес признаваше безкрайното си вълнение от отпечатването на толкова хубава творба, отбелязвайки, че „дори Нунуфар е останала изключително впечатлена“. По-важно обаче бе написаното в последните редове:

„Признавам, драги, че най-сетне успяхте да ме впечатлите — бе написал Берберян, — поради което се питам дали все още имате интерес към ръката на дъщеря ми.“

В този момент Калуст разбра, че е спечелил.

БЛЕСТЯЩАТА КОРОНА В БЛЕДИТЕ РЪЦЕ НА ПАТРИАРХА ЗАСТИНА във въздуха за част от секундата и се спусна към черните коси на Нунуфар с такава тържественост, сякаш след миг щеше да стане притежание на най-великата императрица. Момичето, облечено в ослепителна рокля от червена коприна, погледна замечтано към своя избраник, на чиято глава вече имаше корона, сетне се обърна към кума — собствения ѝ баща, който бе застанал между младоженците, държейки кръст над главите им.

— Провъзгласявам ви за цар и царица на вашето собствено царство! — обяви патриархът с мощен глас, който отекна в църквата. — Нека да благословим общата чаша.

Както повеляваше арменската традиция, патриархът благослови чаша вино и младоженците отпиха от нея. Той благослови двамата млади, молейки Исус да ги закриля под сянката на своя свят и благочестив кръст, и накрая ги обяви за съпруг и съпруга.

Сватбеният марш огласи патриаршеската църква Сурп Аствадзадзин , която се намираше в самото сърце на Константинопол, а когато младоженците слязоха от олтара, за да поздравят роднини и приятели, в храма избухнаха аплодисменти.

— Поздравления! — провикна се някой.

— Да остареете все така заедно!

На церемонията присъстваха семействата Берберян и Саркисян, включително роднините от Анадола и Кайсери, които бяха пристигнали специално за сватбата, разбира се, с изключение на братовчеда, на когото Нунуфар бе обещана от малка. Той оправда отсъствието си с „лична неотложна работа“ — извинение, което поради личния характер на споменатия проблем бе изтълкувано от всички като сарказъм, неуважение и дори обида.

— Момчето ми! — каза Оханес, сграбчвайки Калуст за раменете. — Или вече трябва да те наричам… сине?

— Не и сине — разсмя се Вахан. — За щастие той все още си има баща.

— Така да бъде — съгласи се бащата на Нунуфар. — Обаче мога да ви отправя покана. Бих искал да дойдете да живеете в моя дом, тук, в Стамбул. Къщата е скромна, наистина, но мисля, че има всичко необходимо, за да задоволи нуждите ви.

Вахан свъси вежди.

— Свате, знаеш, че според арменската традиция булката отива да живее в дома на младоженеца.

— Добре знам традициите — отвърна Оханес. — Но времената се променят, да му се не види! 1892 година е! Двадесети век чука на вратата! Освен това в моя дом гълъбчетата ще са сами и никой няма да им държи сметка. Не ви ли се струва по-добре така?