Спря да пише и тихо прочете написаното до момента. Хареса му, въпреки че бе открил две несъгласувания по род, които веднага поправи. Знаеше, че френският език е безкомпромисен в съгласуването, затова внимаваше за грешки; не искаше да става за срам пред мадмоазел Дюпре, когато тя прочете текста. Бившата му учителка, с която редовно си пишеше, вече бе завършила образованието си в Сорбоната и му бе съобщила, че си е намерила работа в издателската къща Librairie Hachette et Compagnie в Париж. Когато той отговори на писмото ѝ и ѝ разказа за приключенията си в земята на петрола, мадмоазел Дюпре се въодушеви и предложи на бившия си подопечен да напише статия за списание, с което работеше.
Точно по този текст работеше Калуст сега. След като прочете написаното, той погледна бележките си и отново се захвана с текста:… s’élancer… dans… les… airs… en… jets… bruyants…, il… reste… à… le… suivre… [37]
Край брега отекна музиката на тромпет, свирещ военен марш, който пригласяше на ритмичното тракане на копита по калдъръма.
Арменецът можеше да се откъсне от морето, чайките и градския шум, но не бе в състояние да се концентрира при подобна врява, която бе нетипична за този квартал.
Думите тутакси се изпариха от ума на смутения от тромпета и конете Калуст. Обърна се назад, за да се опита да разбере какво става. Кавалерийският отряд от войници в елегантни и блестящи парадни униформи току-що бе пресякъл моста на Златния рог от страната на Сарайбурну и се приближаваше в тръс. В средата, обградена от конниците, се движеше открита черна кола, в която се возеха няколко души, очевидно важни особи — двама мъже в униформи, окичени с медали по гърдите, и една жена, европейка, в дантелена рокля и с жълто чадърче в ръка.
— Кайзерът! — извика млад турчин, който скачаше по тротоара. — Дайте път на кайзера!
Кортежът се показа иззад завоя и Калуст се присъедини към тълпата, която изпълваше крайбрежната алея, движейки се към Босфора. За миг, като проливен дъжд, чиито капки падат и изчезват, той успя да зърне само главата на императора, носещ островърхия шлем Пикелхаубе , и роклята на германската императрица.
Ескортът бързо изчезна в края на улицата, явно на път към дворците Долмабахче и Йълдъз . След първоначалното вълнение Калуст се сети, че бе виждал на живо всички могъщи управници на този свят — преди време бе засякъл царя в Тифлис [38], а сега кайзерът беше в Константинопол. После се върна на пейката, откъсна се от всичко наоколо и се потопи в писането на статията.
Написа последните редове същата вечер в дома си в Скутари. Младият инженер прочете текста безброй пъти, като постоянно поправяше дребни грешки — тук неправилен словоред, там две неточни съгласувания, докато накрая успя да го прочете два пъти без нито една забележка. Текстът му се стори съвършен. Тогава се надигна от стола и потърси плик в бюрото. Сгъна листа със статията, пъхна го вътре и го запечата с лепило. Написа името и адреса си на мястото на подателя и тези на мадмоазел Дюпре на мястото за получателя. После се отправи към стаята на прислугата и се провикна:
— Гугас!
Старият слуга изникна незабавно в салона, облечен в безупречно бяла униформа.
— Да, момченце.
Навикът на каведжи след толкова години все още да го нарича „момченце“ не го дразнеше. Беше прекалено стар, за да свикне с факта, че синът на господарите е пораснал мъж. Затова Калуст не каза нищо, а просто му подаде плика.
— Гледай утре да изпратиш това писмо.
Каведжи изчезна, а Калуст, доволен от свършената работа, излезе на терасата, за да се наслади на момента. Вечерта бе приятна и той се изтегна на любимия шезлонг на баща си, за да наблюдава нощен Константинопол. Всъщност гледката не представляваше нищо особено; виждаха се няколко трепкащи светлинки от газени лампи, вероятно захранвани от керосина, който баща му внасяше от Баку и Америка, чиито отражения проблясваха в неспокойните черни води на Босфора.
Затова пред погледа на Калуст се простираше тъмно пространство, с изключение на добре осветения дворец Йълдъз , където султанът бе посрещнал германския кайзер. Родителите му също присъстваха по покана на техния покровител от Високата порта Салим бей.
Уморен от дългия ден на вглъбено писане, той се отпусна, унесен от успокояващото плискане на вълните само няколко метра по-нататък, и неусетно заспа в удобния шезлонг.
Събуди се няколко часа по-късно, когато чу гласовете на родителите си в салона. Скочи на крака все още сънен и след минута, когато се поразбуди, усети хладния ветрец, който се бе извил над Скутари. Стана му студено и, търкайки ръце една о друга, влезе вътре.
Читать дальше