Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Не

Домакинът присви очи и се наведе над него; очевидно не му хващаше много вяра.

— Струва ми се, че ви се иска да се позабавлявате — прошепна той. — Защото не искам хората да говорят как сте дошли на гости на Зиновиев и не сте се веселили! — изръмжа внезапно той. Вдигна пищната блондинка с червените устни, сякаш бе чувал с картофи, и я тръсна пред новодошлия, като не пропусна да притисне щедрите ѝ гърди към лицето му. — Хайде, вземайте курвата! — Той посочи към голямата къща. — Заведете я в някоя от стаите. Забавлявайте се!

Калуст не знаеше какво да направи и местеше погледа си между Емануел, Зиновиев и момичето, което вече се отъркваше в него. Тогава шведът се намеси и издърпа приятеля си настрана.

— Нали щяхме да се разходим? Да вървим.

Двамата се отдалечиха, за да се пошляят наоколо. Минаха покрай акробати и фокусници, които изпълняваха своите номера, танцова трупа цигани, облечени в бели ризи и черни панталони, а жените носеха дълги поли в ярки цветове. Навсякъде имаше дълги маси, отрупани с различни видове месо и сладкиши, и сервитьори, които маневрираха сред гостите с пълни подноси с чаши шампанско. Но преди всичко имаше много красиви жени, очевидно европейки. Докато ги наблюдаваше в захлас, Калуст забеляза, че някои често влизаха в къщата под ръка с гостите, а други излизаха, като приглаждаха роклите си. Емануел не каза нищо, но бе ясно, че домакинът ги бе довел от най-добрите европейски бордеи специално за приема.

След известно време шведът осъзна, че това не бе нищо друго освен оргия, маскирана като светско тържество, и извади часовника от джоба си, за да провери колко е часът.

— Май е време да тръгваме…

Потърсиха домакина, за да се сбогуват. Зиновиев ги попита направо дали са „изчукали някоя мацка“, но шведът не искаше да продължава разговора и само благодари за поканата. Калуст стори същото. Сетне, без да кажат нищо повече, двамата минаха през тълпата и се отправиха към изхода.

Точно когато минаваха през портата, Калуст спря и се плесна по челото.

— О, не! — възкликна намръщено той. — Забравих си кърпичката.

— Къде?

— В тоалетната — Кимна на спътника си. — Изчакайте ме тук, веднага се връщам.

Преди Емануел да успее да отговори, арменецът вече бе изчезнал сред гостите в градината. Калуст вървеше бързо и уверено като ловно куче, надушило плячка, но следата не го поведе към голямата къща, най-малко пък към тоалетните, където уж бе забравил кърпичката си. Потърси домакина и го откри на същото място, където се бяха сбогували преди минута.

— Още ли сте тук? — запита учудено Зиновиев. — Мислех, че сте си тръгнали.

Гостът източи врат, опитвайки се да стигне възможно най-близо до ухото на великана.

— Помните ли онази французойка, която ми представихте преди малко?

Домакинът повдигна гъстите си вежди, изненадан от въпроса.

— Проститутката от Париж? Да, защо?

Преди да отговори, Калуст неспокойно се огледа наоколо, за да се увери, че шведският му приятел не го е последвал. Градината гъмжеше от народ, но Емануел Нобел не се виждаше никъде, което накара арменеца почти да въздъхне от облекчение. Обърна се към едрия мъж и се повдигна на пръсти в опит да прошепне нещо в ухото му.

— Отседнал съм в стая 201 на грандхотела — каза тихо той, защото се боеше някой да не го чуе. — Може ли да я пратите при мен тази нощ?

ВЪЛНИТЕ НА НЕСПОКОЙНОТО МРАМОРНО МОРЕ яростно се разбиваха във вълнолома. Бяха високи, но не можеха да го достигнат. Въпреки оглушителния шум Калуст остана съсредоточен в текста. Седеше на една пейка на брега точно там, където Босфорът започваше своя път към Черно море, без да забелязва случващото се наоколо; дори пискливото, меланхолично крякане на чайките не можеше да го разконцентрира.

— Après… que… l’on… a… vue… — шепнеше си той, докато пишеше. — Vue ? — запита се колебливо. — Или пък vu ? Мъжки род е, значи vu . — Задраска буквата е и остана vu . Сетне отново започна да пише:… sur… les… plateaux… désolés… de… la… péninsule… d’Apcheron… le… pétrole… [36]

Младият инженер бе решен да напише статия на добър, дори перфектен френски, затова се опитваше да мисли на чуждия език, докато пише, както се бе научил в Марсилия. Бе открил, че именно тук, на крайбрежната улица на Пера, между градската глъчка на Константинопол зад гърба му и кроткото плискане на морските вълни пред него, се вдъхновява най-силно. Ето защо реши да прекара следобеда на тази пейка заедно с бележките от пътуването си и арменско-френския речник.