Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Калуст зяпна от изненада.

— Шегувате се!

— Човекът забогатя за една нощ. От шепа земя изкара близо половин милион долара! Въпреки че е груб и недодялан Зиновиев не е никак глупав. Реши да не спира дотук и тъй като имаше много пари, продължи да купува земи. И понеже късметът привлича още късмет, а парите — още пари, той откри петрол и по нашите земи! — Емануел се разсмя. — Та от едно нищо и никакво лозе Зиновиев построи империя. Сега има толкова пари, че дестилира керосина в цистерни от платина! И, разбира се, издигна същински арабски палат в който всяка седмица организира нечувани забави…

Калуст се спря на тротоара и остана известно време така с вперен поглед в своя водач, сякаш отказваше да повярва на историята. Сетне поклати глава и тръгна отново.

— Какъв късмет, а? Той ви покани на следващата сбирка.

Емануел се обърна към госта си и загадъчно се усмихна.

— Ние бяхме поканени, драги — поправи го той. — И двамата.

— Какво искате да кажете?

Двамата спряха пред грандхотела — началната точка на тяхната печална разходка, и шведът посочи Калуст, като го докосна с пръст по гърдите.

— Вие идвате с мен!

НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН КАЛУСТ СЕ СЪБУДИ от леко, но настойчиво почукване по вратата. Сънен, арменецът отвори едното си око и надникна през прозореца; небето тъмнееше в сини тонове, а лилаво сияние на хоризонта бе знак, че слънцето се готви да изгрее. Беше рано. Той стана и се заклатушка в тъмното, ругаейки тихо през зъби, като заплашваше да обезглави негодника, дошъл да го безпокои в толкова неподходящ час.

Ядосан, рязко отвори вратата и съзря пиколо, което чакаше в коридора.

— Добро утро, господине — поздрави младежът с явно неудобство. — Простете, че ви събуждам, но господин Емануел Нобел изпрати куриер да съобщи, че ще ви чака долу точно в шест.

Гостът разтърка слепоочието си.

— Колко е часът?

— Пет и половина.

Калуст изруга отново и шумно затръшна вратата. Неговият водач му бе казал, че ще дойде рано, но не бе предупредил, че ще е чак толкова рано. Добре че не си беше легнал късно. В Баку нямаше театри, нито концертни зали. Само барове със съмнителна клиентела, които Калуст предпочете да избягва, затова след като вечеря, не му оставаше нищо друго, освен да си легне.

Нямаше време за губене. Арменецът обичаше да бъде точен и изискваше същото от другите. Тъй като знаеше, че половин час минава бързо, той се изми и се облече. След като се приготви, слезе за закуска.

Шведът ce появи в хотела, докато Калуст още се хранеше. След като хапна две парченца плод, гостът бе готов да придружи водача си до колата. И дума не можеше да става пак да обикалят града пеша. След като излязоха навън, арменецът отново вдъхна наситения с петролни газове въздух, но не му стана неприятно. Слънцето вече бе изгряло и градът се събуждаше в чудесно свежо утро. Хубаво бе да усетиш прохладния бриз, още повече че денят се очертаваше горещ.

— А сега — обяви Емануел — отиваме при петрола!

Колата подкара през източната част на Баку, докато излезе от градската зона и се отправи към полуостров Апшерон. Калуст наблюдаваше внимателно пейзажа, обръщаше внимание на растителността, почвата, дори на минувачите и веднага забеляза разликата, след като напуснаха града.

Пръстта бе станала сивкавобяла заради натрупването на огромни количества сол или пясък, а пейзажът — неприветлив. На места земята бе залята с нафта или петрол и бе ясно, че почвата е безплодна — в този край нищо не можеше да вирее. На теория тук свършваха Кавказките планини, или поне така бе отбелязано на картата, но всъщност теренът бе леко хълмист и се спускаше в равна ивица земя.

— Добре дошъл в платото на вечния огън!

Долу теренът изглеждаше още по-суров. Колата мина бавно през селището Сурахани и стигна до Храма на огъня, където земята непрекъснато гореше. Калуст погледна учудено към пламъците, изникнали от почвата, в кръг от камъни, като огнище, което никога не угасваше, и остана дълго и мълчаливо пред този феномен, който пленяваше хората от незапомнени времена. После продължиха пътя си през естествени петролни блата, докато стигнаха до съседното плато на Балахани. Там се намираха големите петролни залежи на Баку — изворът на богатството на баща му и на още шепа хора. Когато най-сетне спряха колата и слязоха, арменецът не можа да откъсне очи от смайващия спектакъл, който се разкриваше пред него.

— Мили боже!

Мощни черни струи летяха във въздуха като несекващо черно шампанско, бликащо от земните недра, което образуваше лепкави гейзери с височина осемдесет, дори деветдесет метра. Тъй като искаше да ги разгледа отблизо, новодошлият пристъпи несигурно към бурния кладенец, но внезапен порив на вятъра обърна посоката на струята. Внезапно Калуст усети лепкавия дъжд по тялото си.