Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Вятърът го блъскаше в лицето, рошейки косите му, когато внезапно усети остра миризма. Беше неприятна, напомняше киселина и вероятно се отделяше от някакво химическо вещество. Подаде главата си през прозореца и заговори кочияша, опитвайки се да надвика шума от движението на колата.

— Каква е тази миризма?

Мъжът тъкмо щеше да размаха камшика, за да накара коня да побърза, но се спря.

— Петрол, господине! Миризмата на петрола! — Той посочи към шосето, по което се движеха. — Виждате ли това?

Арменецът сведе поглед и забеляза сиво-синкаво петно, което покриваше част от настилката. Вгледа се внимателно и разбра, че руснаците използваха втвърдените отпадъци от нефтените рафинерии, за да застелят улиците. Калуст първо се отврати, но след като наблюдава известно време другите файтони и коне, които се движеха по улицата, забеляза, че те не вдигаха прах и не хвърляха кал при преминаването си. Тогава го озари идеята, че употребата на втвърден нефт за настилка всъщност бе гениална идея. Защо да не стигне и до Европа?

Мислите на арменеца бяха прекъснати от виковете на кочияша, който дърпаше юздите на конете. Файтонът спря.

— Пристигнахме, господине — обяви мъжът и скочи на земята. Сетне започна да сваля куфарите. — Това е грандхотел „Баку“.

Хотелът бе считан за най-добрия в града и бе сравнително добре обзаведен, но не впечатли особено Калуст. Пътуването в „Ориент Експрес“ го бе запалило по лукса, особено след като Базил Захаров му бе описал преживяванията си из най-добрите европейски хотели. Ето това се наричаше живот!

Докато разопаковаше куфарите в стаята, някой почука на вратата и Калуст отиде да отвори. В коридора стоеше около тридесетгодишен синеок мъж с брада и грижливо сресана руса коса, който държеше шапка и настойчиво се взираше в него.

— Добър ден! — поздрави той. — Вие сте господин Саркисян, предполагам…

— Да, аз съм.

Непознатият протегна ръка.

— Казвам се Емануел Нобел — представи се той. — Снабдител съм на баща ви и получих телеграма от него, в която съобщава за пристигането ви с молба да ви разведа из града. Съдържателят на хотела ме уведоми, че сте се настанили, и идвам да ви уведомя, че съм на ваше разположение.

След като поздрави госта си и му благодари за любезността, Калуст го помоли да изчака, за да се приготви. Няколко минути по-късно, вече освежен, той слезе по стълбите към фоайето и се отправи към него.

— Значи, сте от семейство Нобел? — попита той новия си приятел. — Онези Нобел, които управляват петролния бизнес в Русия?

— Същите.

— Интересно. Знаете ли, четох много за вашите инвестиции, докато подготвях дипломната си работа в „Кингс Колидж“. Изглежда, ваш роднина — господин Лудвиг — е най-големият петролен магнат в тази част на света.

— Това е баща ми. За жалост, той почина миналата година…

Тази новина смути Калуст за момент.

— О, простете! Не знаех…

— Не се тревожете. След като баща ми почина, аз поех компанията.

— Ами чичовците ви? Какво се е случило с този, който е изобретил динамита? Май четох някъде, че също е починал…!

— Чичо Алфред ли? Недоразумение. Когато баща ми почина, вестниците помислиха, че става дума за чичо, и писаха за изчезването на изобретателя на динамита. Някои го нарекоха Изобретателя на смъртта. — Устните му за кратко се извиха в усмивка. — Чичо ми бе много потиснат, когато прочете вестта за смъртта си, горкият. Тогава осъзна, че ще го запомнят единствено заради динамита. Новините толкова го натъжиха, че промени завещанието си с намерението да учреди някакъв фонд, само и само да подобри репутацията си [34]. — Емануел сви рамене. — Пилеене на пари, мен ако питате. И така, той е зает със своите си неща и предпочете да ми повери бизнеса тук, в Баку. Както вероятно предполагате, няма много желаещи да се заточат в този град…

Излязоха от хотела и арменецът откри, че вече почти не забелязва миризмата на петрол, която му бе толкова неприятна на идване с файтона. Явно хората могат да свикнат с всичко.

С покровителски жест Емануел освободи кочияша, тъй като предпочиташе да разведе госта си пеша. Следваше ги висок и набит мъж с пиратска брада и затъкнат в колана пистолет, който домакинът представи като кочши — татарин, който ги охраняваше.

— Имате нужда от гавазин? — учуди се Калуст. — Та ние се намираме в цивилизован град, нали?

На лицето на Емануел се появи иронична усмивка.

— Така ли мислите?

Не бяха изминали и триста метра, когато някакъв силует ненадейно се нахвърли върху арменеца. Настана суматоха и преди да се усети, Калуст вече лежеше по гръб на тротоара, а мъжът върху него бе блокирал ръцете и краката му. Докато се опомни, усети, че тежестта на непознатия изчезва, и осъзна, че гавазинът на Емануел го бе вдигнал като чувал с картофи и го бе захвърлил върху покритата с катран улица.