Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

След вечеря, два часа по-късно, Калуст и Захаров отидоха в салона, който се намираше в дъното на вагон-ресторанта. Помещението бе обзаведено с кожени канапета и лавици с книги и списания на няколко езика, пресъздавайки атмосферата на изискан лондонски клуб. Арменецът поръча чаша вино „Порто, а гъркът се спря на коняк „Наполеон“, от който изпи солидно количество с аргумента, че все още празнува сливането на „Норденфелд“ и „Максим“, случило се няколко седмици по-рано.

Търговецът на оръжия се шегуваше с натоварената си програма. Разказа, че постоянно пътува и посещава само луксозни хотели, което впечатли Калуст. Но младият арменец искаше да чуе нещо друго. Умираше от любопитство да научи как такъв успешен бизнесмен е сключил първия си голям договор — опит, който той смяташе, че ще му е полезен в бъдещите бизнес начинания, но му бе неудобно да пита направо.

Едва когато час по-късно забеляза, че събеседникът му е доста почерпен и много-много не си мери приказките, събра кураж да засегне темата.

— Най-любопитното от живота на един бизнесмен е начинът, по който се е издигнал — подхвърли той, сякаш коментарът му не засягаше никого конкретно. — Човек може да научи много от тези истории, не мислите ли?

— И още как! — съгласи се Захаров с блясък в очите, вперени в златистата течност, която танцуваше в чашата му. Това може би беше четвъртото му питие след вечеря и започваше да заваля думите. — Вземете мен например. Аз бях господин никой, който развеждаше туристите на Константинопол по курви. Един ден приятел ме препоръча за мястото на продавач в „Норденфелд“. На непълен работен ден. Плащаха ми малко — пет лири на седмица, но ми обещаха комисионна от десет процента, ако успея да продам нещо. Звучи добре, нали? Обаче знаете ли какво ми дадоха? Една скапана подводница, която постоянно аварираше! По онова време хората дори не знаеха какво е подводница и „Норденфелд“ не успяваше да я продаде. Та за тая проклетия ме накараха да търся купувач.

— А! И какво направихте, за да се отървете от нея?

Захаров докосна челото си с показалец.

— Използвах главата си, момко! — Потисна едно оригване.

— Балканите се въоръжават заради османците, нали така? Тъй като никой не искаше тъпите подводници, поисках позволение от „Норденфелд“ да продам първата машина на по-ниска цена. Онези типове отначало не искаха, стиснати са като дявола, но някак си успях да ги убедя. После отидох в Атина и се срещнах с гръцкия министър на отбраната. Предложих му подводницата с голяма отстъпка и му казах, че тази машина ще постави османците на мястото им… и, разбира се, му обещах пет процента от парите от продажбата да бъдат преведени на личната му сметка… Сключихме сделка и така продадох първата си подводница!

— Не знам колко струва една подводница, но се съмнявам, че продажбата ѝ би направила някого богат…

Гъркът вдигна ръка.

— Почакайте, младежо! Почакайте, това не е всичко! — Отпи глътка коняк. — Знаете ли накъде тръгнах, когато напуснах Атина? Право към Константинопол, разбира се! Уговорих си среща с османския министър на войната и разтревожен му разкрих, че гърците са се сдобили с опасен кораб, който може да се потапя под вода и незабелязано да проникне във водите на Мраморно море. Да не говорим, че може да преплава Босфора и да вдигне султанския дворец във въздуха! Човекът щеше да се насере от страх, трябваше да го видиш! Веднага поръча две подводници, и то на нормалната им цена!

— Еха! Да продадеш нещо без рушвет, си е истинско постижение!

— Как пък не! Министърът беше глупав, но не чак толкова. Прибра си комисионната.

— О!

— А после? Намерих начин да информирам руски агенти, че османските въоръжени сили разполагат с две мощни подводници, готови да плават в Черно море и да бомбардират военноморската база в Крим. Царят щеше да припадне, горкият! Веднага прати военното си аташе в Лондон, за да купи няколко от нашите подводници. И този път — без рушвет.

— Но вие, разбира се, сте си получили комисионната.

Захаров гаврътна останалия коняк и шумно стовари празната чаша на масичката. Сетне се изправи, за да се отправи към купето си.

— Спечелих цяло състояние, младежо!

През остатъка от пътуването Калуст не потърси повече съседа си по купе. Освен това след потеглянето на влака от Букурещ Захаров се радваше на компанията на червенокоса румънка, която някой беше представил в купе номер седем. Затова Калуст се задоволи само с формален поздрав всеки път, когато срещаше гърка във влака, сам или с неговата спътница.