Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Суетнята по перона достигна предела си, когато морето от глави се раздвижи. Двойките се прегръщаха и разделяха, едни тръгваха, други оставаха, махаха с ръце, носачи мъкнеха куфари, кърпички се вееха, разменяха се думи и целувки, докато по лицата се стичаха сълзи от раздялата.

— Време е, нали?

Зелените очи на мадмоазел Дюпре се усмихваха; ако някой щеше да плаче, това със сигурност нямаше да е тя. Нямаше причина да е тъжна, защото онова, което я свързваше с мъжа, когото изпращаше, не бе любов, а неясна смесица от изгода и приятелство.

— Точно така, драга — отвърна Калуст. — Време е. — Той вдигна ръка за сбогом. — À bientôt ! [29]

— Bon voyage ! [30]

Един носач вече бе понесъл куфарите на безупречно облечения във фрак и цилиндър арменец, а той хвърли последен поглед към французойката, преди да се слее с тълпата, която се стичаше към влаковата композиция. Спря за миг и се качи във вагона.

Топлата и приветлива обстановка веднага го обгърна. Кондуктор провери билета му, кимна леко в знак, че всичко е наред, и го приветства с добре дошъл.

— Soyez le bienvenue, m’sieur ! [31]

Кондукторът даде наставления на носача, който придружи пасажера до купе номер осем.

— Съсед ще ви бъде най-богатият пътник във влака — отбеляза носачът и посочи към купе номер седем. — Или поне този, който дава най-щедри бакшиши.

На Калуст му хрумна да запита кой е мъжът, но реши, че с тази забележка носачът просто се опитва да измъкне добър бакшиш, затова не каза нищо.

Прибра се в купето и забеляза, че обзавеждането — както можеше да се очаква — бе от най-висока класа. Стените бяха облицовани с тиково дърво и махагон, седалките бяха от гладка испанска кожа със златни орнаменти, а завесите, изпъстрени с цветя в прасковен цвят, висяха на копринени въженца. Имаше звънец, с който да повикаш brigadier-postier [32], и една тръба, през която директно да разговаряш с шафнера [33].

— Неслучайно наричат „Ориент Експрес“ хотел на колела — отбеляза Калуст, докато носачът подреждаше куфарите му в купето. — И то много луксозен хотел, безспорно.

Даде бакшиш един сол на носача, отвори прозореца и се облегна на парапета. Тълпата, която бе дошла да изпрати пътниците, се бе стекла към композицията и хората се взираха в прозорците, за да се сбогуват за последен път. Потърси лицето на мадмоазел Дюпре, не го съзря, но в интерес на истината не го и очакваше.

В Лондон бе решил да се завърне в Константинопол с класа и „Ориент Експрес“, чието първо пътуване бе гръмко отразено по вестниците четири години по-рано, бе очевидният избор. Първото впечатление на Калуст потвърждаваше всичко онова, което се говореше. Пресата го бе нарекла „летящото килимче на Ориента“ — помпозна метафора, която бе събудила любопитството му. Затова нарочно бе дошъл в Париж, за да се качи на това истинско чудо на модерната епоха.

След като така или иначе бе в града, реши да остане няколко дни и да се обади на бившата си учителка от Марсилия, мадмоазел Дюпре, която тъкмо завършваше специалност „Литература“ в Сорбоната. Калуст откри очарованието на Париж: не само забележителностите на града, които му бе показала мадмоазел Дюпре, отделяйки специално внимание на съкровищата, изложени в Лувъра, но и дръзките представления във „Фоли Бержер“. А вечерта, когато се прибраха в хотела, тя го дари и с удоволствието, което носеше тялото ѝ, сякаш се бяха върнали към среднощните уроци, които му преподаваше в Марсилия. Всичко това в замяна на пълна шепа франкове, разбира се. Приятелството си беше приятелство, но някои неща си оставаха просто бизнес.

Дълго и тъжно изсвирване отекна на гарата, изтръгвайки Калуст от сладките спомени за седмицата, прекарана в Париж. Тълпата на перона се раздвижи неспокойно, предчувствайки, че моментът е настъпил; глъчката се усили и зазвуча превъзбудено, крещяха се последни думи за сбогом, подаващите се от прозорците ръце докосваха тези, които се протягаха от перона, летяха въздушни целувки, последен поглед, усмивка и малко сълзи. „Ориент Експрес“ се разтресе, все едно се прокашля и сякаш вече му липсваше Париж, и най-сетне потегли с продължителна и печална въздишка.

Пътуването започваше.

Калуст излезе в коридора с намерение да се разходи из влака и вниманието му бе привлечено от приглушен звук, който сякаш идваше от съседното купе номер седем. Понечи да отмине, но споменът за забележката на носача за пасажера, настанен там, го накара да спре. Дали пък не му се откриваше нова възможност? В крайна сметка нали именно малките вратички понякога водят към големите зали? Преодолявайки неохотата си да се меси в чужди работи, той се върна и почука на вратата на купето.