Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Празните приказки на банкера бяха неговият начин да отхвърли претенциите на Калуст, без директно да го отсече. Наскоро дипломираният инженер схвана посланието и реши, че в този момент не си струва да настоява. Ще остави арменеца да говори, а по-късно насаме със себе си ще обмисли внимателно последствията от негативното му отношение и ще реши какво да прави занапред. Знаеше само, че е против природата му да се отказва, затова трябваше да намери друг начин.

Докато водеха неангажиращ разговор за цветята, за времето или за внушителната сграда на „Херъдс“, построена върху останките на опожарената постройка, Калуст внезапно спря и махна с ръка към една малка уличка.

— Елате, искам да ви покажа нещо.

Тръгнаха по късата Брук Стрийт и след няколко метра свиха надясно по тясна и спокойна уличка; от лявата страна се виждаха задните дворове на тухлени къщи, а отдясно се редяха спретнати бели фасади. Дърветата хвърляха широки сенки върху уличката, а до портите на една резиденция чакаха две коли.

— Какво става?

Калуст се обърна към една голяма къща в края на улицата.

— Виждате ли онази къща? — попита той, замахвайки с бастуна в същата посока. — Един ден ще живея там.

Оханес погледна към сградата, намираща се на Хайд Парк Гардънс 38. Забелязвайки, че къщата бе дори по-голяма от тази, в която живееше сега, и очевидно много по-скъпа, той избухна в смях.

— Ах, Калуст — възкликна той, сякаш му бяха разказали виц. — Понякога сте много духовит!

Инженерът се взря в него със сериозно изражение.

— Не се шегувам — увери го той с леко язвителен тон. — Един ден наистина ще живея там. Не се съмнявайте в думите ми!

Усмивката тутакси угасна на лицето на банкера, който чувстваше известен срам. Разбра, че събеседникът му говори сериозно, извини се смутено и замълча. Тишината отново се настани между тях и така повървяха доста време. Замисленият поглед на Оханес бе вперен в пътя, сякаш образите, които минаваха покрай него, не съществуваха, а виждаше само мислите си.

По някое време спря и, дошъл на себе си, се обърна към събеседника си.

— Вече знам, че сте амбициозен човек — отбеляза той, като внимателно подбираше думите си. — Това ми харесва. — Замълча за миг, сякаш все още обмисляше заключението, до което бе стигнал. — Единственото ми съмнение е дали сте на висотата на амбициите си. Ако успеете да осъществите делата, за които сега имате само думи, може би ще бъдете подходящият мъж за моята Нунуфар.

Сърцето на Калуст подскочи. Това изявление го свари неподготвен и той дори се зачуди дали е разбрал правилно. Но не. Оханес бе казал точно това, което той бе чул, нямаше съмнение. Можеше ли да храни надежда?

— Не се съмнявайте в това — убедително заяви той с пълното съзнание, че му се предоставя неочаквана възможност. — Имам големи планове и ще ги осъществя!

Вглъбен в мислите си, Берберян отново тръгна. Направи няколко крачки мълчаливо, сякаш все още обмисляше идеята си, и отново спря.

— Ето какво ще направим — каза накрая. — Нунуфар ще учи още две години в Лондон. Дотогава нещата остават така. Тя е сгодена за братовчед си и ще се омъжи за него след време. — Отново млъкна и продължи разходката си унесено. — Та този годеж ще бъде развален, ако и само ако аз се убедя напълно, че вие сте най-подходящ за нея.

Докато слушаше тези думи, в Калуст бушуваше вихрушка от емоции — хем се чувстваше потиснат, че годежът оставаше, хем се вълнуваше от възможността, която му се предоставяше.

— И… какво трябва да направя, за да ви убедя?

Оханес забави крачка за последен път и се взря в събеседника си с непроницаемо изражение.

— Не знам — отвърна той. — Изненадайте ме.

ВТОРИ ПЕРОН НА ИЗТОЧНАТА ГАРА БЕ ИЗКЛЮЧИТЕЛНО ОЖИВЕН: пътниците даваха последни наставления, утешаваха се и се сбогуваха в минутите преди потеглянето. Тънкият воал на нощта се бе спуснал над Париж и призрачните силуети на влаковите композиции, нанизани на коловоза, контрастираха с луксозния интериор на вагоните, подсилен от газените лампи, които осветяваха всяко купе и превръщаха влака в истинско бижу.

Точно в седем и двадесет и пет униформен служител на Международната компания за спални вагони, чиято черна вратовръзка указваше, че е помощник началник-влак, изникна до вратата на един от вагоните. Внезапно настъпи тишина и гласът на кондуктора изпълни гарата.

— En voitture, messieurs et ‘dames ! [28]— обяви той. — „Ориент Експрес“ ще потегли след пет минути!