Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Всичко наред ли е?

Чу странен гъргорещ звук и разтревожен, сложи ръка на ръчката и отвори вратата. Съзря мъж, застанал на четири крака на пода, надвесен над локва повръщано.

Мъжът усети, че някой го наблюдава от коридора, и вдигна глава.

— Лошо ми е…

Без да губи време, Калуст натисна звънеца, за да повика помощ, и помогна на неразположения пътник да се изправи. В купето се носеше кисела воня, затова Калуст дръпна пердетата и отвори прозореца, за да влезе чист въздух. Секунди по-късно в купето пристигна носач и като видя положението, веднага грабна комуникационната тръба и се свърза с шафнера с молба да повика лекар.

След като се увери, че пасажерът вече идва на себе си, обяви, че отива за кофа и парцал, за да почисти купето, и изчезна по коридора.

Докато чакаха лекаря, Калуст изведе мъжа навън и го заведе до близкия край на коридора.

До вратата на тоалетната стоеше служител, чието единствено задължение бе да почиства санитарното помещение след използването му. С негова помощ вкара мъжа в банята, за да си наплиска лицето.

После неразположеният пасажер бе върнат в купето, където лекарят на влака вече го чакаше с чантичката си и увесен на шията стетоскоп.

Калуст осъзна, че присъствието му вече не е необходимо и че се превръща в обикновен зрител на прегледа, затова се сбогува и отиде да си гледа своите работи.

Леко почукване, почти допир по вратата, прекъсна четенето на Калуст. Беше късен следобед на втория ден от пътуването и червеникавото слънчево кълбо отдясно галеше просторните плата на Унгария.

— Влезте!

Вратата се отвори и арменецът видя лице с мустаци и остра брадичка да наднича от коридора. Беше пасажерът от купе номер седем.

— Аз съм вашият съсед — представи се гостът, очевидно вече възстановен от вчерашното си неразположение. — Дойдох да ви благодаря за благородството. Наистина постъпихте много любезно.

Калуст скочи от мястото си.

— О, няма за какво да ми благодарите! — възкликна той. — Радвам се, че ви виждам в добро здраве! Предполагам, че вече сте превъзмогнали това… неразположение.

Двамата си стиснаха ръцете.

— Несъмнено! — каза съседът по купе. — В Париж ядох стриди, които не ми понесоха. С клатенето на влака, макар и леко, стомахът ми се преобърна и ми стана лошо. Лекарят обаче се погрижи за мен, даде ми някакви вълшебни соли и след ден почивка съм като нов. — Мъжът посочи книгата, която Калуст бе оставил на масичката. — Не исках да ви прекъсвам. Дойдох само да ви благодаря за добрината, която сторихте, и да ви кажа, че съм на ваше разположение за всичко. Вие бяхте изключително великодушен с мен.

Размениха още няколко любезности относно това какъв късмет е влакът да разполага с лекар, но по някое време разговорът се изчерпа. Като нямаше вече какво да си кажат, се сбогуваха.

Арменецът седна на мястото си и се върна към четенето. Половин час по-късно друго почукване отново го прекъсна. Отиде да отвори и този път беше шафнерът.

— Мосю, часът е седем и четиридесет и пет — заяви французинът с официален тон. — Вечерята ще бъде сервирана след четвърт час.

Тъй като имаше достатъчно време, Калуст довърши главата и започна да се приготвя за вечеря. Оправи вратовръзката си на огледалото, облече сако и излезе.

Точно в осем часа арменецът се появи в ресторанта.

След като се възхити на обстановката, Калуст огледа пасажерите и забеляза познатото лице на съседа си по купе. Мъжът седеше до прозореца отляво, на маса за двама.

— Сам ли пътувате? — попита пътникът от купе номер седем, подканвайки го с любезен жест към свободното място на масата си. — Защо не ми правите компания?

Новодошлият не се поколеба; откриваше му се прекрасна възможност да научи повече за „най-богатия човек във влака“, но думите на носача.

— С удоволствие — отвърна арменецът и се отправи към масата. — Позволете да ви се представя. — Той протегна ръка.

Инженер Калуст Саркисян от Константинопол.

Съседът по купе се изправи, усмихна се и му стисна ръката.

— А, сънародник! — възкликна той и отново се настани на мястото си. — Името ми е Базил Захаров и също съм от Константинопол.

— Чудесно съвпадение, наистина. — Калуст присви очи. — Но… името ви не звучи османско…

Захаров се разсмя.

— Нищо не ви убягва, а? — отвърна той. — Семейството ми е от Гърция и е избягало в Русия след масовите турски кланета през 1821 година и името ни е придобило руско звучене, въпреки че след това се върнахме в Константинопол. Роден съм с името Василиос Захарияс Захароф, но предпочитам да ме наричат Базил Захаров. — Повдигна гъстите си вежди. — Звучи някак по-загадъчно.