Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Когато „Ориент Експрес“ пристигна в Ниш, Сърбия, началник-влакът информира пътниците, че трябва да се прехвърлят на дилижанс, тъй като железопътната линия на територията на България не беше завършена. Калуст слезе от влака заедно с носач, който занесе куфарите до неговия дилижанс — карета с четири места, теглена от два коня. Вътре изглеждаше уютно, макар че беше тясно и прозорците бяха миниатюрни.

— Що за прозорци! — запротестира арменецът. — Така не може да се диша! Няма ли дилижанс с по-големи прозорци?

Кочияшът, с камшик в ръка, поклати глава.

— Прозорците неслучайно са толкова малки — каза той, подготвяйки се да тръгва. — Мерки за сигурност.

— Сигурност ли?

Кочияшът се настани на мястото си.

— Заради изстрелите, господине, заради изстрелите! — възкликна той, като хвана юздите. — С малки прозорци пътниците са по-защитени от куршумите на бандитите, които кръстосват пътищата.

Тази информация стресна четиримата пътници в дилижанса и арменецът се запита дали наистина бе разумно да се впуска в това приключение. Говореше се, че работата по линията ще приключи догодина и чак тогава ще е възможно да се пътува до Константинопол, без да се налага прехвърляне в Ниш. Хрумна му да отложи пътуването, но размисли. Какво щеше да прави? Да остане в Ниш, по средата на нищото, и да гледа как пасат кравите? Разбра, че е прекалено късно да се върне назад, и примирено зае мястото си в тясното пространство.

Преходът с дилижанса се оказа истински кошмар.

Друсаха се повече от двеста километра по лоши пътища, като прекосиха много диви места. И всичко това само с няколко спирания в селища, които се считаха за сигурни, за да сменят конете.

— Ако по някаква причина се наложи да останем тук — обясни кочияшът по време на една от почивките, — пътниците ще трябва да спят в дилижанса.

— Я стига! Защо?

— По причини, касаещи хигиената и сигурността им.

Отговорът не убеди някои пътници, които чувстваха неудобство, но последвалите събития подкрепиха доводите на кочияша. На половината от пътя, някъде след София, се чуха изстрели и пътниците, с които младият инженер споделяше колата, бяха обзети от ужас.

— Мили боже! — изпищя една френска матрона, чиито обикновено розови страни побеляха като платно. — Ще умрем!

Калуст се сви на мястото си, също пребледнял от страх. Беше толкова уплашен, че не бе способен да пророни и дума. Единственият звук, който се чуваше от него, бе бясното биене на сърцето му. Изстрелите наоколо продължиха известно време, понякога се чуваха наблизо, но повечето идваха отдалеч и дилижансът отново потегли, сякаш нямаше нищо общо със случващото се около тях. Няколко километра по-нататък гърмежите заглъхнаха и колата спокойно продължи по пътя си. Спря чак на следващата сутрин, когато стигнаха Татар Пазарджик, откъдето се прекачиха на друг влак на Международната компания за спални вагони.

Влакът потегли едва след като всички дилижанси пристигнаха невредими. Пътуването беше сравнително кратко и след няколко часа, когато пътниците все още се възстановяваха от изморителното пътешествие с дилижанса, един кондуктор мина през всички купета, като чукаше по вратите и известяваше нещо, за което всички копнееха.

— Дами и господа — казваше той, когато някоя врата се отвореше, — след тридесет минути пристигаме в Константинопол.

ИМАШЕ НЕЩО УСПОКОИТЕЛНО В ОНАЗИ ДАЛЕЧНА ПРИПРЯНОСТ на платноходките и параходите, които кръстосваха Мраморно море, навлизаха в Босфора или излизаха от там, плъзгайки се леко пред къщите, разсичащи хоризонта — като гигантска картина, нарисувана с ярки акварели.

Константинопол струеше от прозореца на салона, където семейство Саркисян обядваха — прекрасен изглед, от чиято завладяваща красота очите на Калуст бяха отвикнали и сега жадно я поглъщаха.

Вниманието на родителите му обаче бе насочено към сина им, който тъкмо се бе върнал вкъщи; предпочитаха да съзерцават него, вместо града в далечината.

— Сега, след като завърши — говореше Вахан, докато сърбаше супата си, — какво смяташ да правиш?

Добър въпрос. През последните дни младежът си го бе задавал хиляди пъти.

— Не знам… — отвърна той. — Може би някои сделки…

— Сделки ли? Какви сделки? Та ти завърши инженерство!

— Вярно е.

— Ами… работи! Толкова работа има за вършене в тази страна! — Вахан погълна още една лъжица супа. — Искаш ли да говоря със Салим бей, за да види как можеш да бъдеш полезен?