Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Значи, е решено! — възкликна той. — Убедихте ме да инвестирам в „Кедбъри“.

— Ами… това е голяма отговорност, не искам да ви се бъркам. Представете си, че нещата не потръгнат? Ще хвърлите вината върху мен!

Калуст се разсмя.

— Не се тревожете, господин Берберян. Щом става въпрос за бизнес, аз никога не губя! — увери той събеседника си. — Сделките са моята страст! — Махна с ръка към входната врата.

— Знаете ли, мъжете на моята възраст предпочитат да си губят времето в танцовите салони и да посещават нощни заведения — тези дупки на порок и морален упадък, пълни с уличници. Места за неудачници! Моето поколение е изгубено! Изгубено, казвам ви! Но аз изповядвам други ценности, ценности от отминали времена, несъмнено, и предпочитам да използвам енергията си, за да трупам богатство.

От устните на Оханес се изтръгна одобрително подсвирване. Главата на семейство Берберян никога не се бе надявал в днешно време да срещне млад човек, който говори така.

— Ето това са думи намясто!

Сделките се превърнаха във водеща тема в разговорите между Оханес и Калуст по време на седмичните му визити в дома на Берберян. Младежът бе престанал да се интересува от Нунуфар до такава степен, че самите домакини го питаха дали иска да види дъщеря им — привилегия, с която гостът учтиво се съгласяваше, сякаш им прави услуга.

Берберян организираха все повече приеми, тъй като бяха заможно семейство, и именно по време на тези сбирки присъствието на Калуст бе най-полезно. Младежът гледаше да е наоколо, когато имат нужда от него — някой гост се обръщаше към Оханес или пък самият домакин искаше да поговори с някой инвеститор, банкер или дипломат, който бе уважил събитието.

Докато траеха тези приеми или по време на редовните си посещения в дома на Берберян, Калуст осведомяваше Оханес за случващото се като цяло и с някои конкретни персони. Настаняваше се на ръба на ориенталския диван, където домакинът се разполагаше удобно, и също го заливаше с информация относно всякакви възможности за инвестиции.

Разговорите за бизнес толкова ги бяха сближили, че един ден главата на семейство Берберян се отпусна достатъчно, за да сподели своята най-ревностно пазена тайна.

— Искате ли да научите как натрупах богатството си? — попита Оханес с предизвикателен тон. — Знаете ли кой беше най-големият ми удар?

Съзнавайки, че за да му сподели подобно нещо, събеседникът му явно му има огромно доверие, Калуст още повече се приведе към него.

— Целият съм в слух.

— Знаете ли, не съм разказвал на никого тази история — предупреди го домакинът и се огледа наоколо, за да се увери, че наблизо няма някой прислужник, който би могъл да го чуе. — Това го знаем само аз, брат ми, един министър и още една шепа хора.

— Не се безпокойте — увери го гостът. — Гроб съм, от моите уста нищо няма да излезе.

Оханес отпи глътка уиски и се настани по-удобно, като изпъна краката си напред.

— Семейството ми е от Кайсери, не знам дали сте чували…

— Дядо ми и баба ми са от там.

Усмивка на изненада озари лицето на Берберян.

— Не думайте! — възкликна той, видимо доволен. — Корените ви са от Кайсери? Но това е чудесно! Кайсери, както със сигурност знаете, е град Кесария, който се споменава в Новия завет [27]. — Придоби отнесено изражение. — Знаете ли какво ще ви кажа? Искаме или не, най-добрите арменци идват от там.

— Не се съмнявам! — потвърди убедително Калуст. — Вие сте жив пример!

Изчервен от ласкателството, Оханес се размърда на ориенталския диван.

— В Кайсери имах магазинче, където продавах всичко: килими, кухненски съдове, украшения и какво ли още не. Сред цялата стока, с която се занимавах, се намираха и разни метални вехтории. Така се случи, че изкупуването и продажбата на скрап потръгна и решихме да инвестираме предимно в нея. След известно време, когато бизнесът се разрасна достатъчно, аз се свързах с мой човек в Министерството на корабоплаването и му предложих да доставям мед на Османската държава. Този човек ме свърза с министъра и докато се усетя, вече имах изключителни права на доставка. Сключих сделката за нула време!

Гостът му го погледна невярващо.

— Просто така?

Домакинът се разсмя.

— Естествено, не беше толкова просто — призна той. — Платих на моя познат, който ме свърза с министъра, после платих на министъра, за да ми даде изключителни права и да подпише договора.

— С други думи, трябвало е да подплатите със солидни рушвети…