Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Случайно да имате някакви скрупули да инвестирате в оръжие?

Помощник-секретарят в Министерството на външните работи зададе интригуващия въпрос, докато разрязваше парче ростбиф.

— Оръжие ли? — учуди се Калуст. — Да не предлагате да си купя пистолет за самозащита?

— Не, за бога — невъзмутимо отвърна англичанинът. — Говоря за оръжейната индустрия, драги. Изпитвате ли угризения да инвестирате в тази област?

— Щом е печеливша…

Блейк пъхна в устата си парче месо и го сдъвка бавно и мълчаливо. Преглътна и отново заговори.

— Мой приятел, полковник, ми разказа за мъж на име еди-кой си Максим, който разработвал революционна картечница. Не знам дали сте в течение, но въоръжените сили не си падат по картечници. Вероятно защото имат недостатъка да засичат в най-неподходящия момент. Например по време на сражение.

— Сигурно е неприятно…

— Много неудобно. Заради тази пречка акциите на производителите държат ниска цена.

— Щом отворихте дума, подозирам, че тази картечница ще е различна.

— Правилно! — потвърди Блейк, сграбчвайки чашата с вино, което „Симпсънс“ внасяше от Франция. — Полковникът ме уверява, че играчката на въпросния Максим минава безпогрешно всички тестове. Бих казал, че е истинска машина за убиване. Ако е така, а не се съмнявам, че сведенията ще се окажат верни, е въпрос на време нашите въоръжени сили да преодолеят резервите си и да се докопат до тях. Когато това стане… бум! Печалбите на акционерите във фабриката ще се изстрелят нагоре като куршум от същата картечница!

Моливът и бележникът вече бяха извадени.

— Как се казва фабриката?

Англичанинът отпи глътка вино и попи устата си с избродирана с името „Симпсънс“ салфетка, като грижливо прекара безупречно бялата кърпа по краищата на русия си мустак.

— „Максим Гън Къмпани“ — каза той. — Тези акции, драги, ще се превърнат в машина за отстрелване на пари.

РЪМЕШЕ СИТЕН ДЪЖД, капките бяха толкова леки, че се рееха като листа във вихъра на вятъра, разсичайки металическата светлина на мъгливото небе на хиляди ресни; сякаш фин ефирен воал от ефирно сребро бе покрил града. През онази студена сутрин на 1885 година Хайд Парк Корнър кипеше от живот и ранния час, когато магазините отваряха и хората бързаха за работа; мъжете бяха облечени в шлифери и носеха шапки, някои — с вестник под мишница, а жените разнасяха разноцветни чадъри.

Докато нетърпеливо се вглеждаше в лондончани, които прекосяваха парка във всички посоки в странно организирана хаотичност, Калуст най-сетне съзря Дируа, която изникна от тълпата и се запъти към него.

— Закъсняхте! — беше първото, което младежът ѝ заяви с ядосан тон. — Не ви плащам по един шилинг, за да ме карате да чакам!

— Само пет минутки…

— И пет секунди да бяха! Щом сме се разбрали за девет сутринта, това означава точно девет сутринта!

Учителката на дъщерята Берберян реши да не отговаря. Вече бе минала година, откакто играеше ролята на тайния любовен куриер на арменеца, и знаеше, че си има работа с изключително дребнав човек по отношение на непредвидимите ситуации от хората, които посрещаха с огромни изблици на гняв и най-малкото отклонение от плана. В опит да смени темата Дируа спря погледа си на пакета, който претендентът за нейната възпитаничка пазеше от дъжда.

— Това ли е днешният подарък?

— Да — отвърна той. — Бисквити „Хънтли и Палмърс“. Вътре е и поемата. Този път избрах нещо на Маларме.

Девойката протегна ръка, за да поеме пакета.

— Днес бързам — каза тя. — Госпожа Виржини иска да заведе Нунуфар на разходка край Темза и сутрешният урок ще е по-рано от обикновено. Трябва да…

— Не бързайте толкова — сряза я Калуст, стискайки подаръка. — Мисля, че дойде време да си поговорим…

— Сега не мога…

— Да бяхте дошли навреме! — скара ѝ се отново той. Замахна с пакета в ръка. — Вече цяла година се занимаваме с това — всяка седмица вие идвате тук, взимате подаръците, носите ги на момичето и накрая аз изобщо не знам какво става! Така не може!

Тя осъзна, че няма да може да се измъкне веднага, смръщи вежди, въздъхна и реши да изчака.

— Какво ви тревожи?

— Питам се какви резултати дава този план. Искам да кажа, правим ли нещо наистина?

— Правим каквото можем — обясни Дируа. — Тя приема ли подаръците? Приема ги. Толкова е доволна! Чува ли добра дума за вас? Постоянно! Говоря ѝ за бъдещето, което имате пред себе си, казвам ѝ, че я харесвате и ще я защитавате, каквото и да се случи… Общо взето, правя всичко по силите си. Наистина се старая. Ето, когато тя чете романи, особено тези на Остин, аз използвам всяка възможност, за да ви сравнявам с героите от тези произведения. Онзи ден например на един дъх изчете „Гордост и предразсъдъци“ и не спря да ми разказва историята. Като я видях толкова ентусиазирана, веднага отбелязах, че много приличате на господин Дарси в арменската му версия, а тя би могла да е в ролята на Елизабет.