Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

— Да, господине — потвърди тя. — Наистина работя като гувернантка в дома на господин Берберян.

— И всеки ден сте с госпожица Нунуфар?

Дируа замълча и недоверчиво се взря в него, готова всеки момент да побегне.

— Защо питате?

Младежът изправи рамене. Мислеше, че няма да е нужно да дава обяснения, но ако искаше да разчита на услугите ѝ, явно тя трябваше да знае поне каква бе целта на всичко това. В крайна сметка говореше с някакъв непознат.

— Да кажем, че съм кандидат за ръката на госпожица Нунуфар — обясни арменецът. — Сигурен съм, че сте отлично осведомена за дългия списък от кандидати за ръката ѝ, което значи, че трябва да намеря начин да стигна до сърцето на… ами, на моята любима. — Тогава сложи короната на масата, за да подсили ефекта от думите си. — Тази монета ще бъде ваша, ако ми дадете сведения, които могат да се окажат полезни.

Изражението на гувернантката малко поомекна, но все още изглеждаше стъписана.

— Какво по-точно ви интересува?

— Искам да узная какво харесва госпожица Нунуфар — обясни той. — Парфюми, цветя, храна, дрехи… Всичко, което би ми помогнало да я спечеля.

Дируа сведе алчен поглед към короната, която проблясваше на масата. Това са много пари! Една корона се равняваше на пет шилинга, или четвърт лира. Чудесна отплата за кратък разговор. Какво имаше да губи?

— Ако ви кажа, ще ми дадете ли монетата?

— Разбира се.

Не бе трудно да удовлетвори молбата му и след известни размишления гувернантката, преодоляла своята стеснителност, реши, че няма нищо лошо, ако сподели малко информация. Какво пък толкова? В крайна сметка тя просто помагаше на една голяма любов да разцъфне, нали така? Това бе благородна кауза. И ако така можеше да изкара една корона, кой би могъл да я съди? В днешно време животът на прислугата не беше лесен…

— Госпожица Нунуфар обича всичко, свързано с розите — заговори накрая тя и отприщи истинска лавина от ценна информация. — Цветя, парфюми, платове, цветове… неща, които ухаят на рози, имат нарисувани по тях рози или цвят на рози — всичко това ѝ допада.

Калуст бързо си записа.

— Мхм — измънка той, докато пишеше. — А храна? Предполагам, че не яде рози.

Дируа нервно се засмя.

— Разбира се, че не. За закуска иска печен боб с наденички, което малко дразни госпожа Виржини. Иначе обича арменска кухня — суджук и харпутски кюфтенца. Но най-любим ѝ е шоколадът.

Събеседникът ѝ се намръщи, думата му беше непозната.

— Как го казахте?

— Шоколад — повтори тя почти на срички, за да може той да запише правилно. — Една напитка, която се появи наскоро. Майка ѝ се опитва да я ограничава, което страшно ядосва момичето. Онзи ден се нацупи и се затвори в спалнята, защото госпожа Виржини не ѝ позволи да изпие една чаша на закуска. Каква сцена само!

— Шоколад, значи. Някакъв по-специален вид?

— Всяка сутрин пие млечен шоколад „Сър Ханс Слоънс“. Но ако някой ѝ предложи следобедна чаша, няма да откаже.

Като всичко останало, той записа прилежно и тази информация в бележника.

— Ами дрехите? Къде се облича?

— В най-шикозния магазин в Лондон, разбира се. „Херъдс“, в Найтсбридж. Пожарът миналата година прекъсна посещенията в магазина, но докато завършат новите складове, управителят уреди да ѝ носят дрехите вкъщи, за да ги пробва, което всъщност е по-удобно.

Калуст не спря да записва.

— Боже! Колко е часът?

Сведенията бяха много подробни и разказът ѝ отне половин час. Когато си даде сметка за времето, прекарано в пъба, Дируа подскочи на стола и се изправи, почти в паника заради забавянето. Взе монетата и светкавично излезе от „Кинг Едис“. Калуст хвърли една корона на масата за бирите и пая и хукна след нея. Настигна я на ъгъла с вестникарката и я придружи до пазара с бърза крачка.

— Исках само да ви помоля още нещо.

— Не сега, господин Саркисян! — Лицето на гувернантката издаваше тревогата ѝ, че бе загубила представа за времето. — Какъв ужас! Госпожата ще ме уволни, ако закъснея! Бог да ми е на помощ, трябва да побързам!

Младият мъж вече знаеше как да привлече вниманието ѝ, затова извади от джоба си монета от един шилинг и я подхвърли пред погледа на прислужницата на Берберян.

— Ще ви плащам един шилинг на седмица, ако ми направите една малка услуга.

Това накара Дируа да спре, сякаш волята ѝ бе подвластна на парченцето метал. Поколеба се дали да се затича към пазара, или да се отдаде на изкушението. Второто спечели.

— Каква услуга?

— Да се срещаме всеки петък до Уелингтън Арч в Хайд Парк Корнър — предложи той. — Ще ви давам малки подаръци, които да поднасяте от мое име на госпожица Нунуфар. За тази работа ще получавате по един шилинг на седмица.