Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Тя разбра и веднага замени някои от най-хубавите си рокли със старите дрипи, които носеха прислужниците. Съпругът ѝ изхвърли арменските дрехи, които обикновено носеше, и облече един от старите си костюми от „Севил Роу“, макар че му бе малко тесен. Семейният живот го бе накарал да се отпусне и дрехите от младежките години почти не му ставаха. След това хвърли три ката дрехи в един вързоп и скри между тях всички лири, франкове и долари, които имаше, включително и бижутата на жена си.

— Как ще се измъкнем от Константинопол? — попита тя, все още заета с багажа. — С кораб?

— Пристанищата се охраняват — отвърна той. — Купих билети за „Ориент Експрес“.

Озадачена, Нунуфар остави дрехите и се обърна към съпруга си.

— Има ли влак днес?

— Чак утре.

— Тогава за какво е цялото това бързане?

Калуст настойчиво се взря в нея.

— Петъчната молитва приключва след два часа — припомни той. — Вероятно в този момент ферманът на султана се чете в джамиите. Когато турците излязат от там, ще започнат безредиците. Трябва да сме на сигурно място, когато молитвата свърши, защото след това ще стане невъзможно за арменци да се разхождат по улиците. — Калуст посочи часовника на стената, чиито стрелки невъзмутимо отбелязваха безспирния ход на времето. — Имаме двадесет минути да тръгнем, не повече.

Излезе от стаята и поръча на една слугиня да приготви мляко за бебето. После извади един турски килим, нави го на руло и го приготви за пътуването, за да създаде впечатлението, че е обикновен търговец на килими. Върна се в стаята, за да провери докъде е стигнала жена му с приготовленията, и в този миг влезе слугинята с подноса с млякото в ръце. Калуст извади от джоба си шишенце и сипа три капки от него в млякото.

— Нахранете бебето — нареди той. — После го сложете в кошчето и го донесете.

Жена му, която стана свидетел на всичко, се притесни.

— Какво сложи в млякото?

— Сънотворно — отвърна той, вече изтощен от приготовленията. — Искам Крикор да спи, докато стигнем на безопасно място.

Когато излязоха, всичко изглеждаше спокойно. Минаха през Сарайбурну с карета и Константинопол им се стори необичайно пуст. Мюсюлманите се бяха събрали в джамиите за петъчната молитва, а арменците се криеха в домовете си в очакване на неизбежното.

Отидоха до дома на Салим бей, който бе удобно разположен зад гара Сиркеси , и се настаниха в задната стая. Оттам те чуха първите отчаяни викове и ужасяващия шум на погрома, отключен от прочитането на султанския ферман в джамиите. Гоненията започнаха в късния следобед и Калуст затвори вратата на стаята, за да спести на жена си случващото се навън.

Нощта също не бе лека, въпреки че Салим бей и семейството му правеха всичко възможно, за да успокоят гостите си. Поднесоха им богата вечеря и цяла вечер им разказваха стари турски легенди. Всичко това не можа да ги накара да забравят за случващото се навън, но бе достатъчно да се почувстват в безопасност.

Двете стрелки на часовника достигнаха дванадесетия час; Калуст си пое дълбоко въздух за кураж и стана, като се обърна към домакините.

— Стана пладне — каза той. — Време е.

Надзърнаха през прозорците и се увериха, че виковете вече бяха стихнали, както бяха и предвидили. Убийците се бяха разотишли по къщите си, за да обядват и да възстановят силите си; беше настъпил точният момент за бягство.

Калуст отново сложи няколко капки приспивателно в млякото на сина си. Когато малкият Крикор се унесе, Нунуфар го пови в копринено платно и го пъхна в навития турски килим. Беше важно да го скрият, за да не приличат на младо семейство бегълци. Това веднага щеше да издаде арменския им произход.

Когато всичко беше готово, двамата знаеха, че нямат време за губене. Сбогуваха се с турските домакини и излязоха навън.

— Аллах да ви закриля! — каза Салим бей, когато ги прегърна на вратата. — Нека безкрайната Му мъдрост ви води!

Тръгнаха, като се държаха възможно най-непринудено. Калуст носеше отеснелия си костюм от „Севил Роу“ с навития килим в ръце, където синът му спеше, увит в копринено платно, а Нунуфар крепеше върху главата си вързопа с багажа им, точно по ориенталски. Вървяха, докато погледът им се стрелкаше във всички посоки, защото се бояха да не ги нападнат във всеки един момент, но пътят до гара Сиркеси не бе дълъг и те скоро стигнаха, без инциденти.

— Къде е влакът? — запита съпругата, когато съзря пустия коловоз, вече неспособна да сдържа вълнението си. — В колко часа потегля?