Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Няколко минути по-късно се чу свирката на началник-гарата вагоните се разтресоха, сякаш машината се прокашляше, и влакът потегли отначало бавно, после постепенно набра скорост, докато най-после напусна Константинопол, над които се носеха гъсти облаци дим — следи от опожаряването на армейските квартали. Чудовищната касапница бе в разгара си, но семейството най-после се намираше в безопасност в купе номер десет.

КАЛУСТ ХВЪРЛИ ПОСЛЕДЕН ПОГЛЕД КЪМ МАСИВНИТЕ КУЛИ на замъка, извисяващи се над пристанището с италианския трикольор, който се вееше под непрестанните пориви на вятъра, и стъпи на платформата, за да се качи на кораба, акостирал в живописния Триестки залив. Параходът принадлежеше на компанията „Лойд Триестино“, собственост на Оханес Берберян, бащата на Нунуфар, така че можеше да се каже, че вече са си у дома.

Параходът бе пълен с пасажери, много от тях арменци, които бяха успели да избягат от кланетата в Константинопол и в цял Анадол. Един юнга заведе семейство Саркисян до каютата им — малък апартамент в предната част — най-изисканото място на кораба, където Калуст остави съпругата и сина си и отиде да се разходи.

Наситеносиният цвят на Триесткия залив контрастираше с индиговия отенък на небето. Наоколо плаваха малки платноходки, а покрай брега растяха редици млади борчета. От едната страна се виждаха керемидените покриви на града, а от другата блестяха малки архитектурни бижута, като двореца Мирамаре , който се издигаше върху надвиснала над морето скала. На кърмата жално крякаха чайки, които навярно търсеха храна, затова арменецът им хвърли няколко парчета хляб.

Слезе на един от долните етажи и мина през вратата за пасажери. Вече всички бяха на борда и капитанът даде знак на екипажа да вдига котва и да се приготви за отплаване. Трима моряци започнаха да прибират веригата, която държеше кораба за кея.

— Чакайте ме! — извика някой от кея. — Чакайте!

Всички погледнаха в посока на гласа, включително капитанът и Калуст. Огромен мъж с гъсти вежди и буйна брада тичаше към кея, махаше като обезумял и крещеше да не тръгват без него.

— Късно е — заяви капитанът. — Да е дошъл навреме. Хайде, момчета!

Калуст не сваляше очи от великана, който тичаше по кея. Дори след седем години не можеше да сбърка този човек. Беше Арпиар Зиновиев, арменският мултимилионер, с когото Нобел го бе запознал в Баку.

— Почакайте! — каза решително той. — Капитане, не можете да го оставите на сушата!

Капитан Колинс, англичанин от Бирмингам, който наскоро се бе пенсионирал от Кралските военноморски сили, поклати глава.

— Закъснял е. Освен това корабът вече е пълен.

Останал без дъх, мъжът спря на края на кея в очакване нещо да се случи — вдигането на котвата, за да може параходът да потегли, или спускането на платформата, за да се качи.

— Вие не разбирате, господин капитан! — извика Калуст, докато сочеше към сушата. — Този човек е добър приятел на моя тъст. Трябва да го пуснете!

— Но всичко е пълно!

— Ще измислим нещо, но той не може да остане на сушата!

Капитанът се поколеба и се взря в Калуст. Нямаше представа каква е връзката между собственика на поверения му кораб и закъснелия пасажер, но знаеше, че Калуст е зет на шефа му и на всяка цена иска да помогне на закъснелия мъж. Защо да рискува удобната си длъжност на корабен капитан?

— Свалете платформата! — нареди накрая той. — Нека се качи!

Веднага стана ясно, че от обноските на Арпиар Зиновиев има още какво да се желае. Още щом стъпи на парахода на „Лойд Триестино“, той запрати огромна зелена храчка на палубата и процеди две мощни псувни. По лицето му се четеше безумен страх и имаше петна от засъхнала кръв по дрехите. Като го разгледа отблизо, капитан Колинс съжали, че е послушал зетя на шефа си, но вече нямаше връщане назад.

— Къде е каютата ми — попита великанът от Баку, разпервайки огромните си ръце със засъхнала кръв под ноктите. — Убих двама турци с голи ръце и трябваше да тичам по-бързо от цяло стадо от тези говеда, за да се отърва жив. Искам да си полегна. А ако имате арменски коняк и две палави закръглени хубавелки, още по-добре. Имам нужда да се поразсея.

Капитанът поклати глава.

— Опасявам се, че параходът е пълен, сър — заяви той с делови тон. — Няма места. — Той посочи към Калуст, който стоеше наблизо. — Единствено намесата на господин Саркисян ме склони да позволя качването ви на кораба. Ще трябва да се настаните на палубата. — Вдигна очи към безоблачното небе. — Сега е август и времето е хубаво.