Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

Всичко това бе ново и изненадващо за Калуст, който все още не сваляше поглед от дървената кутия, сякаш му бе трудно да повярва, и дори подозираше, че е жертва на остроумна шега.

— Как казахте, че се нарича този… апарат?

— Телефон — повтори Блейк. — Друга добра инвестиция. В този прекрасен век новите открития се множат и ще променят света, който познаваме. На ваше място бих купил акции на Лондонската телефонна компания „Едисън“. — Посочи кутията. — По мое мнение тези чудеса никнат като гъби и онзи, който знае къде да инвестира, ще спечели много пари.

Наистина, информацията е власт, помисли си Калуст, докато си записваше последното предложение. Времето бе изтекло и Калуст се изправи, обръщайки се към събеседника си, за да се сбогува.

— Благодаря за отделеното време — каза той, канейки се да протегне ръка. — Не знам как да ви се отблагодаря за любезността…

— Няма защо да ми благодарите — отвърна Блейк, докато подготвяше документите, които му трябваха за събранието. — Както казах, дължа услуга на баща ви. Освен това храня големи симпатии към арменците, затова насочих вниманието на премиера Гладстон към положението на християнските малцинства в Османската империя, поради което завързахме добри контакти с вашата общност. Дори утре имам среща с най-заможния арменец в Константинопол — господин Оханес Берберян, за да обсъдим какво бихме могли да направим за вашите хора.

Името се стори познато на госта.

— Берберян ли? Той е тук?

— Точно така! Добрият стар Оханес се премести в Лондон за известно време, за да бъде с дъщеря си, която завършва образованието си в страната на Нейно Величество. Мисля, че се чувства малко самотен, горкият. Не говори английски, нито френски. Знам малко турски, така че ще разменим няколко думи. — Блейк приключи с подреждането на документите в куфарчето си и се взря в госта. — Искате ли да ви дам адреса му?

Калуст вече бе срещал семейство Берберян в Константинопол. Оханес беше банкер и притежаваше кораби. Младежът познаваше семейството от приемите, които Саркисян организираха в къщата си в Скутари, а един от племенниците на Оханес дори му беше съученик в „Робърт Колидж“. Доколкото си спомняше, въпросната дъщеря беше едва на десет, когато миналата година той замина за Франция, но това не пречеше да бъде най-желаната невеста от арменските ергени в цялата Османска империя. Списъкът с претенденти за наследницата на Берберян бе дълъг, колкото да застеле Капалъ чарши, но…

Тази идея, която вероятно мълчаливо се бе зараждала у него, докато бе слушал разговорите на родителите си в Скутари, сега внезапно избуя в мислите на младежа. Значи, момичето учеше в Лондон. Това означава, че в момента бе далеч от всички кандидати за ръката ѝ. И кой е единственият млад арменец наоколо? Самият Калуст.

Какво имаше за губене?

— Да.

Англичанинът отвори чекмеджето на бюрото си, извади бележник и започна да търси.

— Хайд Парк Терас 11 — продиктува той. — Намира се в Бейсуотър, приятел.

Без да губи време, Калуст записа адреса и на лицето му се появи лукава усмивка.

— Най-вероятно ще го посетя.

Планът влезе в действие, след като записа инженерство в „Кингс Колидж“. Младият арменец знаеше, че за да преуспее, трябва да промени някои неща в живота си. Първо трябваше да преодолее своята обсебеност от красивите неща; по-късно можеше да се посвети на естетиката, но преди това трябваше да намери мястото си в света. После трябваше да се махне от ужасяващия апартамент на Бейкър Стрийт, с който баща му го наказваше; намирането на жилище в квартал, отговарящ на амбициите му, оглавяваше списъка му с приоритети.

Разходи се из Хайд Парк Терас — едно от най-шикозните места в Лондон, в търсене на подходящо жилище. Намери елегантен апартамент на модерния Кромуел Роуд в Кенсингтън, от другата страна на Хайд Парк. Нае го веднага, въпреки високата цена, като го сметна за обикновена инвестиция. Пресичайки парка по права линия, апартаментът в Кенсингтън се намираше близо до къщата на Берберян, което бе доста удобно и едновременно му решаваше два проблема. От една страна, щеше да живее на място, внушаващо респект, което му се струваше важно, за да си създаде достоен имидж на благополучие, а от друга — разполагаше с подходящите условия за „случайна“ среща с мишената си.

Следващата стъпка бе да посети „Роял Ексчейндж“, за да закупи акции от наскоро основаните ЛЕСКо и Лондонската телефонна компания „Едисън“. Направи го на добра цена, тъй като двете фирми бяха нови и повечето инвеститори не бяха убедени, че залагат на сигурно. В неповторимия век на чудесата новите технологии се развиваха бързо, така че кой можеше да гарантира дали електричеството и телефонът не бяха просто мода, която времето щеше да заличи? Нима нарастващата скорост на прогреса не превръщаше едно бомбастично изобретение от днес в безполезна вехтория утре?