Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

В същия миг чувствената поза на разгонена женска изчезна, отстъпвайки място на сериозната учителка. Мадмоазел Дюпре отново насочи вниманието си към „Парижките потайности“, сякаш загадката можеше да бъде истински разкрита в страниците на романа на Сю, вместо в невероятните превратности на съдбата, които ни сполитат понякога.

Новите уроци на мадмоазел Дюпре направиха престоя на Калуст в Марсилия значително по-приятен, прибавяйки известна доза трепет в нормалното му ежедневие. Освен уроците по френски сутрин и следобедната разходка, обикновено по Ла Канебиер , младият арменец се радваше и на много горещи вечери, докато учителката му го наставляваше как да задоволява най-загадъчните нужди на човешкото тяло.

Нещата вървяха толкова добре, че ученикът започна да кани учителката си на приятни разходки в околността. При първа възможност нае лодка на Старото пристанище и излизайки в морето с един рибар, я заведе да прекарат почивните дни в Камарг. Когато малката лодка се заклатушка из блатата на района, оставиха рибаря в Сент Мари дьо ла Мер — укрепена църква на средиземноморското крайбрежие, в която според легендата бе пристигнала Мария Магдалена след бягството си от Палестина, и отидоха да преговарят материала от среднощните уроци до езеро, на открито, заобиколени от птици фламинго и сиви чапли.

Докато пътуваха обратно, за да вземат рибаря, Калуст си мислеше, че няма по-хубав живот. Нежният бриз рошеше черните му коси, солени пръски мокреха устните му, той се обърна назад и като видя своята французойка със затворени очи и опиянена от страстен копнеж, сякаш бе открил бога в това кътче на земята, извика с пълно гърло:

— Vive la France ! [19]

Уви, нищо хубаво не трае вечно. Младежът научи това една сутрин няколко месеца по-късно по време на урока по френски със своята учителка. На вратата се почука и мадам Динан, която бе изоставила манджата, за да види кой е дошъл, влезе в стаята.

— Мосю Маршан е тук — обяви тя, докато бършеше мазните си пръсти в престилката. — Иска да говори с вас.

Калуст прекъсна заниманието, в което сега разглеждаха друг роман на Сю, и посрещна представителя на Османската имперска банка в Марсилия на чаша чай. След като си размениха обичайните любезности и Пиер Маршан се осведоми за здравето и работите около престоя във Франция на събеседника си, той извади плик от вътрешния джоб на палтото и му го подаде.

— Получихме телеграма от Константинопол, адресирана до вас — каза той. — Мисля, че е от баща ви.

Внезапно обезпокоен, Калуст взе плика и го разкъса в единия край. По принцип телеграмите никога не носеха добри новини, поради което той хвърли разтревожен поглед към Маршан. Изражението на посетителя обаче бе непроницаемо и младежът не можа да разбере дали той знае съдържанието на телеграмата, въпреки че щом бе получена в службата му, вероятно вече я бе прочел.

Със същото каменно изражение, за да прикрие емоциите си, Калуст разгърна листа и най-сетне зачете. Мигновено пребледня — единствената видима реакция, която макар и дискретна, бе достатъчна, за да разтревожи мадмоазел Дюпре.

— Нещо лошо ли?

Калуст я погледна печално и отново сведе поглед към телеграмата. Обърна листа и го показа на учителката си.

ФРЕНСКОТО ТИ ОБУЧЕНИЕ ПРИКЛЮЧИ (СТОП)

НЕЗАБАВНО ЗАМИНАВАШ ЗА ЛОНДОН (СТОП)

ЗАПИСАН СИ ЗА ПРИЕМЕН ИЗПИТ В КИНГ КОЛИДЖ (СТОП)

ТАТКО

Французойката прочете съобщението без коментар, прикривайки реакцията. Мосю Маршан, свикнал всичко да се върши веднага и както трябва, уведоми клиента си, че ще се погрижи за приготовленията по отпътуването, включително и за билет за първия кораб за Британските острови, и след пет минути вече бе на улицата, на път за канцеларията си.

Останали насаме, Калуст и мадмоазел Дюпре дълго мълчаха.

— Всичко се случи толкова бързо… — въздъхна тъжно тя. — Мислех, че ще останете по-дълго в Марсилия…

— Такъв беше планът.

— Тогава как ще обясните тази заповед да заминете? Защо Лондон? И защо сега?

Младият арменец сведе поглед към телеграмата, която още държеше в ръцете си, сякаш не знаеше какво да прави с нея.

Пое си дълбоко дъх, огорчен, че веселият му живот скоро приключва, и сетне се взря в учителката си.

— Сигурно са му казали.

— Какво?

Отново въздъхна, този път леко, сякаш вече бе приел съдбата си. Опита да се усмихне, но изражението му показваше само примирение.

— За нашите среднощни уроци.