Жозе Родригеш душ Сантуш - Мъжът от Константинопол

ЗАСТОЯЛИЯТ ВЪЗДУХ В МАЛКИЯ АПАРТАМЕНТ на първия етаж в една сграда на Бейкър Стрийт даде на Калуст ясна представа за степента на бащиното разочарование от поведението му в Марсилия. Дюшемето бе надупчено и в стаята се носеше неприятна миризма на мухъл. Съседите му бяха със съмнителен социален статус. Натъкна се на жената от съседния апартамент, от която го лъхна кисела воня; не бе се къпала от седмици, може би дори месеци. Върху стар бюфет до прозореца новодошлият намери писмо. Приближи се и забеляза, че пликът, лежащ сред дебел слой прах, носеше неговото име, изписано с почерка на баща му. Този път не бе заслужил посрещане от представител на банката, а само писмо с инструкции. Разбра, че трябва да импровизира.

Отвори плика и прочете краткото съобщение, в което Вахан му даваше указания как ще получава месечната си издръжка — достатъчна, за да живее спокойно в Лондон, но с която не би могъл да си позволи големи своеволия, както и името и адреса на някаква личност, описана като „изгряваща звезда на английския политически и бизнес небосклон“, която би могла да му помогне.

Следвайки насоките в писмото, на следващата сутрин Калуст отиде до Уайтхол — района на правителствените сгради близо до Парламента. Отправи се към Министерството на външните работи и се представи на рецепцията.

— Мистър Филип Блейк, моля.

— Имате ли уговорена среща?

— Кажете му, че е господин Саркисян от Константинопол.

Изпратиха го в една чакалня на първия етаж. На масичката имаше броеве на „Таймс“ и „Дейли Телеграф“, два броя от списание „Пънч“ и по един от „Уестминстър Ревю“ и „Лондон Магазин“, които младежът разлисти без особен интерес. Очаквано, статиите се занимаваха с най-различни актуални теми, но любопитството му бе привлечено от първия брой на „Пънч“ с няколко сатирични илюстрации на министър-председателя почитаемия Уилям Гладстон. Не е за вярване как англичаните се подиграваха със собствения си премиер! В Османската империя подобно нещо би било невъзможно! Въпреки това от малкото, което бе видял от британската столица, му се струваше, че не Лондон, а Константинопол западаше…

— Мистър Саркисян? — заговори го един чиновник, прекъсвайки четенето. — Господин секретарят ви очаква.

Кабинетът на помощник-секретаря на външните работи представляваше малък салон, облицован в червен махагон, с вази цветя навсякъде и голяма фотография на кралица Виктория на стената зад бюрото. Калуст бе посрещнат от рус мъж, облечен във фрак, със сериозно лице и официални маниери, който го поздрави със здраво, но кратко ръкостискане и служебна усмивка под грижливо засукан златист мустак. Англичанинът отривисто посочи към канапе в ъгъла на помещението.

— Казвам се Филип Блейк — представи се той със силен акцент на човек от висшата класа. — Бога ми, за мен е чест да се запозная със сина на уважавания господин Саркисян!

— Удоволствието е мое.

Младият арменец бе проучил предварително Блейк и първото, което го изненада, бе възрастта му. Събеседникът му бе тридесетгодишен, въпреки че авторитетната му длъжност би предположила поне четиридесет. Ранното му назначение на такъв висок пост се обясняваше с връзките на семейство му, но също и с пъргавия ум, набитото око за успешен бизнес и способността за решаване на сложни политически проблеми. Помощник-секретарят бе завършил с отличие випуска в Оксфорд и се бе превърнал в младата надежда на Уайтхол и Ситито, където ръководеше просперираща адвокатска кантора. Калуст веднага разбра, че непременно трябваше да създаде контакт с този човек.

— Професионалният ми път, освен по много други места, ме отведе и в Константинопол — обясни Блейк, докато разсеяно галеше русия си мустак. — Имах възможността и удоволствието да се запозная с баща ви и благодарение на него сключих отлична сделка, която ми донесе значителни приходи. Right-ho ! [20]Така мистър Саркисян ми писа да ме уведоми за пристигането ви в Лондон и най-любезно ме помоли да ви напътствам, което аз на драго сърце ще сторя в рамките на ограниченото ми време. — Той подаде на Калуст някакъв плик. — Това е препоръка, написана от мен, която да предадете на ректора на „Кинг Колидж“, където знам, че възнамерявате да се запишете. Дали не би било прекалено любопитството ми, ако ви запитам за специалността, на която сте се спрели?

— Инженерство. Баща ми смята, че бъдещето е в технологиите и машините.

— О, много добре! — отвърна одобрително англичанинът. — Наистина мъдър избор! — Повдигна вежди. — Вашият баща още ли търгува с керосин?